— Искаш да кажеш, че Морската змия не съществува? — попита объркан Уил.
— Кой знае? — вдигна рамене Рагинбоун. — Какво е действителността?
— Едно не разбирам — прекъсна го Ферн. — Какво е станало с ключа. Когато Алимонд го завъртя в ключалката, той просто изчезна. Къде се е дянал?
— Моето предположение е — отвърна Наблюдателя, — че след като е бил пъхнат в ключалката, просто се е слял с нея, а когато Дверите са били отворени, той се е пренесъл в Миналото. Не може да съществуват два аспекта на един и същи предмет в един периметър на пространството и времето. Следователно, когато ключът от Тук се е преместил Там, се е превърнал в ключ Там. Не е изчезнал, просто се е озовал от другата страна на Вратата. Това се нарича капан във времето. Ето защо, ако отпътуваш в Миналото, трябва много да внимаваш да не се срещнеш със самата себе си. Възможно е да се случи и при хората.
— Бих запомнила такава среща — отвърна Ферн.
— Дверите са били унищожени — продължи Рагинбоун. — Атлантида е била унищожена. Ключът сигурно е на морското дъно. Именно там е бил намерен.
— А какво се е случило с парчетата? — попита Ферн.
— С кои парчета?
— От вратата. Те Тук ли са или са Там?
— Има ли значение? — сви рамене Уил.
— Надявам се да няма — отвърна Рагинбоун, но челото му се сбърчи.
Разговорът секна. Брендито в бутилката постепенно намаляваше. Лугари остави очите й да се затворят, макар че ушите й останаха нащрек дори в дрямката.
— Искаш ли да останеш да преспиш тук? — предложи Ферн колебливо, без да е сигурна, че е редно да го кани. — Място колкото щеш.
— Благодаря — отвърна Рагинбоун, като че някак изненадан. — Изгубил съм навика да спя под покрив. Вече свикнах с пещерите, там е по-различно, някак по-естествено. Ако се притеснявате от нещо, Лугари ще остане.
— Ще се оправим — отвърна Ферн. — Сега и Пегуилен ще се върне, нали? След като Алимонд е мъртва. Знам, че не го харесваш, но той е част от това място. Тук е неговият дом.
— Вече не — отвърна Наблюдателя, а на лицето му се изписа смесица между тъга и жал, споходила го, без да я желае. — Смъртта може да сложи край на проклятие, но не и да възвърне живот. Аз бях превърнат в камък, но гоблинът просто бе унищожен. Тези тъй тънки нюанси на отмъстителността! Алимонд държеше да погледна съдбата си в очите, да съзнавам страданието си. Докато за Малморт й беше все едно. Изтръгна крехкия дух от уродливото му тяло и го захвърли на боклука като непотребна вещ. Така че… няма да се върне. Не скърби за него. В крайна сметка може би така е по-добре. Той твърде дълго бе разяждан от нищета и самота.
— Радвам се, че Алисън загина — рече Уил след минута-две. — Заслужаваше си го.
— Сигурно — подкрепи го сестра му.
Когато най-сетне тя си легна, повалена от внезапен пристъп на изтощение след този ден, чиято продължителност би могла да бъде измерена с векове, установи, че се взира с неясна надежда в ъгълчетата и сенките. Но там нямаше никого. Къщата сякаш бе загубила същината на физиономията си — сега се състоеше просто от стаи. В ъгълчетата и сенките вече не се криеха тайни. Гоблина го нямаше, вещицата я нямаше, а ключът към Смъртта и Времето беше изгубен завинаги.
На сутринта Ферн набра букет диви цветя и ги постави в буркан на перваза в кухнята.
— Не за да скърбим — рече си на глас, — а за да помним.
Откриха Алимонд привечер на същия ден — носеше се по реката там, където водите тъмнееха под дърветата. Косата й, заплетена в гнездо от клони и плевели, се стелеше по водната повърхност като плътна пелена от безцветни водорасли. Младият полицай, който помогна в изнасянето на трупа на брега, нямаше опит в тези неща. Не можа да издържи и седна на земята, заровил лице между коленете си. Дори по-възрастният му колега призна, че „всичко вътре му се обърнало“ — не толкова от подутото и насинено лице или от слузта, която излизаше между устните, колкото от онзи потресаващ празен поглед. Сякаш очите се взираха в пустота, по-ужасна и от най-покъртителните представи за Ада. В следствието бе потвърдено, че се е удавила.
Формалното разпознаване бе извършено от Роло. Вместо кожения елек художникът бе облякъл бледоморав копринен костюм, който явно считаше за подходящ, а от насмешливия му кокни нямаше и следа. Гъс Динсдейл описа тъй нареченото наводнение, а Ферн, придавайки си възможно най-детински и невинен вид, прибягна до версията с амнезията.