Съдебният следовател се държа мило. Робин бе разкъсван от чувство за вина. (Беше се прибрал светкавично от Щатите, въпреки обстоятелствените увещания на Ферн, и сега отдаваше всичко случило се на своеволното си отсъствие.) Ферн бе искрено благодарна, че Хавиер Холт пропусна да се появи. Беше почти сигурна, че в най-скоро време и това ще стане, и макар Алимонд да бе мъртва, а ключът — изгубен, тя продължаваше да се страхува от него с неясен свръхестествен страх, който не можеше да си обясни.
По-късно Маги Динсдейл завари съпруга си странно замислен.
— Говорих с младежа от патологията — рече той. — Не го е споменал в заключението си — явно е бил озадачен и съзнателно не е искал да усложнява нещата — но както изглежда, Алисън се е удавила в солена вода. — Замълча, после додаде: — „Тя е в морето“, така каза Ферн. В морето…
Без видима причина Маги потръпна.
Погребението беше в Лондон. Робин отиде, Ферн — не. Тя забеляза с облекчение, че след смъртта на госпожица Редмънд баща й се е освободил от влиянието й, при това в такава степен, че чак самият той сякаш бе озадачен от поведението си в последно време — объркване, което превъзбуденото му от вина съзнание лесно преглътна. Известно време Робин беше толкова свръхзагрижен за децата си, че се наложи Ферн да му измисля какви ли не допълнителни занимания, за да го държи далеч от Йоркшир.
— Заминаваме за Южна Франция за двайсетина дни — обяви той тържествено след погребението. — Пих кафе с Джейн Клиъри, поканиха ни на гости на вилата им. Тя остана дълбоко потресена, когато й разказах за случилото се. Идеята си я бива, а? — Плъзна към дъщеря си поглед, изпълнен с надежда. — Пък и бездруго никога не сте си падали много-много по Йоркшир.
Ферн обаче отговори уклончиво. Макар че приключенията им явно бяха свършили, не й се заминаваше оттук. Рагинбоун все още беше наблизо, а Лугари продължаваше да се навърта в кухнята.
— На един от местните е — обясни Уил на баща си. — Пада си малко особняк. От време на време се грижим за нея.
Робин, който усети, че от него се очаква да прояви любов към кучетата, макар да не изпитваше такава, прие новината без повече въпроси и дори започна от време на време да потупва Лугари по гърба, питайки се защо винаги му става неловко, когато усети върху себе си жълтия й поглед. Това бе поредната подробност, която го караше да изпитва вътрешно неудобство. Останалите фактори за това му се струваха още по-обезпокоителни, понеже изобщо не можеше да ги опише и разбере.
— Все пак ви се ходи във Франция, нали? — настоя той, а гласът му прозвуча едва ли не умолително.
— Ами да, разбира се — отвърна Уил с малко повечко ентусиазъм.
Ферн, замислена за нещо, изобщо не отговори. Робин беше чувал от други родители, че тийнейджърите обикновено са разсеяни и това е типично за възрастта: мисълта им се реела около гаджета и приятели, тормозели ги разни въпроси, тревожели се за изпити и подобни, обвивали се в мъглата на отчуждението, като това би могло да е в резултат от наркотици или пък да се дължи чисто и просто на хормонални промени. Само че Ферн никога не беше проявявала подобни обичайни за другите тийнейджъри признаци. Както отбелязваха злостни странични наблюдатели, тя се държеше твърде прилично, за да повярва човек, че всичко й е наред. Рано или късно, предричаха те, ще кривне от правия път.
— Наред ли е всичко, малката? — попита непохватно баща й.
— Да, татко, разбира се, че е наред.
— Обикновено посрещаш с възторг идеята да прекараме някоя и друга седмица във Франция.
— Просто не съм в настроение, това е.
Сигурно е развълнувана от случилото се с Алисън, рече си той. Сигурно. Вероятно обвинява себе си.
— Иначе е супер — продължи Ферн, като направи почти убедителен опит да се усмихне. — Не се тревожи, татко. След седмица-две ще ми мине.
— На погребението се видях с Хавиер Холт — продължи Робин след малко. — Разбрах, че те е водил на вечеря при предното си посещение тук. — Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха неясни подозрения.
— Аха. — Ферн се постара гласът й да прозвучи отегчено и нехайно, макар стомахът й да се бе свил на топка.
— Е, как мина?
— Отидохме в някакъв пъб. Всичко беше съвсем нормално. По тия места май нямат много свестни ресторанти. Отдалече си личи.