— Това е невъзможно…
— Водата не стигна дотук — додаде Уил. — Пък и изобщо…
Корабът сякаш беше изваден от морското дъно преди няма и десетина минути.
— Тук става нещо странно — заключи Ферн, макар че нямаше нужда от приказки. — Трябва да кажем на Рагинбоун. Може би той ще има предположения. — Опитът я бе научил да се съмнява във вездесъщите познания на Наблюдателя.
Лугари се отзова веднага щом я повикаха, но посрещна молбата да отиде да доведе Рагинбоун с неподвижен поглед.
— Винаги когато имаме нужда от него, той изчезва — оплака се Уил. — Каква е ползата от магьосник, който е изгубил силата си и изобщо не се появява, когато човек се нуждае от помощта му?
— Ще се върне — успокои го Ферн, решила да гледа оптимистично на нещата. — Надявам се.
Върнаха брезента на мястото му като съзаклятници, които се опитват да прикрият уликите на местопрестъплението. Изпитваха необяснима вина от факта, че крият тайна, която дори не разбират, макар че очевидно ги касаеше съвсем пряко. Тайна, която би трябвало да опазят от дебнещия взор на зложелатели.
Целия ден им беше неспокойно — бяха им се случили доста неприятни и ужасни неща, но мисълта, че не всичко е приключило, изпълни и двамата с нервна превъзбуда и неясно очакване. По настояване на Уил целия следобед оглеждаха околността, тръгнаха по пътя на пороя надолу по хълма и продължиха покрай коритото на реката. Уил, чийто ентусиазъм граничеше с вманиаченост, претърсваше терена като детектив, попаднал на улики.
Ферн се шляеше покрай реката, докато накрая не се настани на любимото си място и не потъна в дълбок размисъл. Почти несъзнателно влезе в ритъма на заобикалящата я среда — безкрайният копнеж на дърветата, въздишките на вятъра, вековното туптене на земните недра. Клокоченето на потока й се струваше самотен глас от пищна мелодия — песента на морето, чието ехо тя бе доловила на брега на предела на съществуването. Докато слушаше, мисълта й отплава надалеч, надалеч, към легендарния бряг, където се срещат Въображението и Действителността, и тя подуши мириса на звездите, сякаш преварено сребро, вдиша въздух, какъвто не бе изпълвал дробовете й никога преди, чу съскането на пяната като огън по пясъка. Къде ли съществува този бряг, запита се. Или е бил сътворен от магия, за да изпълни един кратък сън и да осъществи моментна нужда, подчинен на собственото й въображение? Дали е място във въображението на Бога или само на Човека? Но със сигурност целият свят е просто едно място във въображението на Създателя — просто случайност или божествено вдъхновение, зависи в какво вярваш. Самият Човек е роден от искрица във Висшето съзнание; Бог пък изплува от искрица в съзнанието на Човека. Кой кого си е представил пръв? Мисълта й се рееше в безкрайни кръгове, сякаш диплите от падането на звезда в безбрежно море, докато накрая се докоснат до речния бряг, а тя седеше под дърветата в късния следобед, някъде наблизо пееше птичка. След малко до нея се настани и Уил, носеше огромна черупка, в чиито поочукани извивки отново звучеше музика, подобна на лек дъх.
— Търсих те — рече той. — Къде беше?
— Наоколо и около — отвърна тя уклончиво. — Всъщност никъде. Толкова е красиво.
— Жалко, че не се е запазило цяло.
— Нищо, ти го прибери. Все пак е от Атлантида.
Изправи се, готова да върви, но щом се обърнаха, кракът на Уил се оплете в нещо. Наведе се да го освободи и видя, че около глезена му се е увила странна твар. Приличаше на змия със защитна окраска, лъщеше от влага. Стегна се като примка около глезена му и го задърпа към реката.
— Ферн! — изкрещя той. — Какво е това? Ферн…!
Тя сграбчи един паднал клон и започна да удря съществото, което поотпусна хватката си и побърза да се плъзне в тревата. Ферн отскочи точно навреме, преди да попадне на свой ред в примката. Уил освободи крака си, задъхан от ужас. Ферн продължи да удря яростно пипалата. Съществото се оттегли във водата и Ферн се наведе да види накъде ще отплава. Река Яроу не беше дълбока; косите слънчеви лъчи достигаха до каменистото дъно, по което тук-там бяха разпилени вейки. Но слънцето вече захождаше и в сенките полягаше мрак.
Ферн проточи шия, забравила опасността, опита се да пробие мрака. Лицето й бе на сантиметри от водата, когато тя започна да се променя. Речното корито се превърна в дълбока като нощта бездна, към повърхността се завихриха огромни спирали от водорасли, мярна се неясен силует с множество пипала, който тутакси изчезна в сумрака и се сля със сенките. Ферн се дръпна, сграбчи Уил за ръката и го повлече нагоре по хълма почти тичешком.