— Какво видя? — попита я той, когато стръмнината ги принуди да забавят ход.
— Не знам, но каквото и да е, съм сигурна, че не би трябвало да е тук.
Тази нощ тя сънува. Рееше се в онова странно безтелесно състояние, което вече познаваше. Под себе си виждаше река Яроу, която се спускаше по долината и се отдалечаваше към морето. Над нейната пътека се надвесваха дървета, клоните им развяваха водорасли, чиито дълги филизи шумоляха и се вълнуваха. По повърхността на водата се плъзна огромна риба — в първия момент Ферн я взе за щука, но после разбра, че е риба меч. Щом се плъзна от реката към морето, краката й обърсаха гребените на вълните, врязаха се плавно във водата, през тялото й преминаха пръски пяна. Потъна в зеленикав сумрак, движенията й се забързаха, докато накрая като че ли станаха по-чевръсти от мисълта: гигантската маса на океана я погълна. Покрай нея прелитаха светкавично вълнообразни гори и потънали планини; от ниши и ями надзъртаха да я видят потайни очи; по океанското дъно се заклатушка безкрайна процесия от сини омари; видя се безпощадната клопка на акулска паст. Ала едва оставили отпечатъците си в съзнанието й, виденията и опасностите бяха безвъзвратно отмити, изгубени в бушуващия безкрай на морето.
Щом забави ход, Ферн видя, че се носи над коралов риф. Сякаш водата над нея бе напръскана със сребро. Накрая осъзна, че плува сред огромно стадо риби, които, блещукайки, се гмурнаха и потънаха в безкрайното синьо. Пред погледа й изплува градина — приказен оазис с полюшкващи се туфи от спагети и макарони, с плаващи цъфнали тръбички и риби с ярка окраска, същински пъстри цветчета. До нея се настани огромен костур, плътните му червени устни бяха увиснали в гримаса на вечно недоволство. Тя се запита дали той я вижда. Но костурът продължи по пътя си, а тя се плъзна напред към скалистия перваз, от който се виждаха странните дори за подводна градина коралови образувания: тънки и дълги клони, проснати от край до край; неочаквано равномерно подредени стъпалца; куха сфера, загладена от морето, проблясваща сред мътните води като синкава слонова кост. Бе й нужно известно време, докато осъзнае какво вижда, и може би защото сънуваше не изпита страх, а само любопитство. В една празна дупка цъфтеше анемония; от отпуснатата челюст вече се подаваха миниатюрни полипи. Ферн си каза, че мястото е прекрасно за полагане на тленни останки, че тук океанът ще ги разгради и върху трохите от отминалия живот ще разцъфти нещо ново. Протегна прозрачната си ръка, за да докосне черепа в необяснимо нужен жест на почит.
И тогава всичко започна да се променя. Кораловите полипи се стопиха и анемонията се дръпна обратно в дупката си, за да изчезне само след миг. Скелетът се прегрупира, липсващи парчета от кокали се материализираха от нищото, започнаха да набъбват вътрешни органи, сякаш родени от самия планктон, който до този момент се бе хранил с тях, накрая върху костите запълзя плът, която се наслояваше върху оглозгания скелет като надигащ се прилив. Щом тя дръпна ръка от челото му, той вече бе завършен. Той. Млад мъж, най-много две-три години по-голям от нея — „Твърде млад, за да умре“, рече си тя — гол; по тялото му висяха само опърпаните дрипи от неразпознаваеми дрехи. Очевидно не бе умрял от естествена смърт — не и на това място. Дрехите му бяха пълни с камъни, очите му — с мидени черупки, тъмната му коса бе омотана с водорасли. Лицето му изглеждаше бледо на фона на морското сияние, наред с това бе спокойно и странно познато. (Едва по-късно й хрумна, че всъщност е бил красив.) А на верижка около врата му висеше ключът. Чудно как, но не си спомняше касетата на Алимонд, запечатала разказа за миналото, и тласкания от бурите кораб, и сирената, и давещия се мъж. Сякаш съдбата бе вързала очите й с черна лента, заличавайки всичко, което би могло да й попречи.
Спомените я побутваха, опитваха се да й кажат, че е пропуснала нещо, но съзнанието й се съсредоточи единствено върху това неясно усещане, че го познава, напразно се опитваше да му постави някакъв етикет и да го класифицира. Беше убедена, че го вижда за пръв път в живота си, и въпреки това… го познаваше.
Постепенно объркването й прерасна в бавен гняв, задето той лежи тук насред океанските дълбини, умрял преди хиляди години, вместо да си е съвсем истински и жив… Сега. Чувството изпълни тялото й като вино прозирна чаша, придаде й цвят и плът, контур и образ. Сънят се отдръпна от все по-настойчивата действителност, пещерата се превърна в синя точка в дъното на дълъг тунел, докато накрая бе погълната и Ферн, борейки се със замаята, изплува над пластовете мрак и се събуди. Щом отвори очи, продължаваше да изпитва гняв, макар да й бяха нужни няколко минути, за да си спомни причината.