На сутринта Рагинбоун все така го нямаше. Преди закуска Уил отиде в градината и повика Лугари, но тя не дойде. Над къщата тегнеше тревожност, която обхвана дори госпожа Уиклоу, тръгнала на планиран голям пазар в Гисбъро.
— След онова наводнение стават странни работи — отбеляза тя. — Хората виждат неща, дето не би трябвало да се виждат. Вярно, момчетата се самонавиват, превъзбуждат се и си въобразяват какво ли не, от зверове до зли духове, ама пък господин Снел не е от тия, дето им се привиждат разни врели-некипели.
— Кой е господин Снел? — попита Ферн.
— Какво е видял? — додаде Уил.
— Живее точно над нас — обясни госпожа Уиклоу. — Всяка вечер си разхожда кучето по брега — ако времето е добро. Вчера се отби покрай нас на връщане, бяхме в градината — беше адски развълнуван, блед като мъртвец, а кучето му цялото трепереше и се скъсваше да лае. А то е голяма гадинка — веднъж ухапа едно дете. Питахме го какво е станало, а той рече, че видял нещо на брега. Не каза какво. Та така де, викаме си, то момчетата да си ги разправят, ама господин Снел…
Ферн и Уил зарязаха закуската, пътьом измърмориха някакво извинение на баща си и изхвърчаха към морето. През лятото плажът се пълнеше с народ, но сега лошото време бе разколебало повечето туристи. Докато вървяха нататък, над слънцето се спусна плътна пелена от облаци и задуха режещ вятър. Долу на брега приглушената светлина обливаше всичко в сивкаво; покрай водата се разхождаше скитник, но освен него на пясъка нямаше жива душа.
Ферн и Уил оставиха обувките си край стъпалата и се запътиха към мястото, където вълните се разбиваха на пяна и обливаха камъните в бяло. Нагазиха във водата, като трескаво търсеха с очи нещо необичайно или смущаващо. На едно място Уил подскочи, стреснат от дебело водорасло, което за миг му заприлича на пипало. Изпревариха самотен турист, поздравиха го и скоро останаха съвсем сами. Устието на Яроу остана далеч зад гърба им, пред тях морето и брегът се сливаха и притискаха плажа към ронливата скална маса и влажната кал.
По пясъка имаше следи. Ферн и Уил се надвесиха и ги заразглеждаха, по-скоро учудени и объркани, отколкото уплашени. Виждаха се отпечатъци, които образуваха две успоредни линии в посока към скалата. Разстоянието между най-раздалечените стъпки надхвърляше метър. Постепенно в главата им се оформи картина. Детайлите по нея не бяха ясни, но определено включваха множество крака с настървени остри нокти, които топуркат в синхрон, някаква кръстоска между омар и мокрица. Само че по-голямо. Много по-голямо.
Приливът заля плажната ивица с обилна вълна, която почти напълно заличи ясните допреди миг отпечатъци, превръщайки ги в миниатюрни ровчета.
— Нямаме много време — отбеляза Ферн. — Има опасност да се окажем откъснати от прилива.
Но Уил вече бе тръгнал по следите, които изчезваха под огромен камък. Падна на колене. Ферн се приближи и го видя да наднича в дупката под камъка. Несъмнено беше затлачен с тиня, но нещо бе драскало на входа и бе разчистило място за минаване — нисък, но достатъчно широк тунел, за да погълне следите; процеп, прорязващ непрогледната тъмнина.
— Може би ще успея да пропълзя… — подхвана Уил не особено ентусиазирано.
— Не! — отсече Ферн по-рязко от необходимото. Дори за още повече категоричност го сграбчи за фланелката.
Той не се дръпна да се освободи, но се свлече надолу, близо до отвора.
— Уил!
— Само да хвърля едно око…
В следващия миг отскочи рязко назад, като едва не събори сестра си.
— Вътре е — задъхано отрони, — не знам какво е, ама е вътре. Видях… очи. Стрелкат се. Всяко в различна посока… като… като две очи, които блестят в тъмното. Какво мислиш…?
— На стълбчета ли са?
— Сигурно е от Атлантида, а?
— Да изчезваме… Веднага!
Лапата се стрелна тъй светкавично, че ако Уил вече не бе започнал да се отдалечава, не би имал никакъв шанс. Въпреки краткото време двамата успяха да забележат всяка една подробност. Приличаше на щипка на гигантски рак — непробиваема и нащърбена. По древната черупка бяха полепнали дребни ракообразни и коралови полипи, покрити с водорасли, с неизсъхнали петна морска вода по тях. Но се движеше съвсем плавно, а щипките щракваха здраво като гилотина. Още милиметър-два и кракът на Уил щеше да бъде прерязан на две. Щом Ферн дръпна брат си, щипките се отдръпнаха и потънаха в тъмнината под скалата.