Уил изруга.
Този път Ферн не му направи забележка.
— Хайде — рече, без да пуска фланелката му.
— Ами ако някой друг попадне на това нещо?
— Няма. Приливът идва. Ще го отнесе.
— Сигурна ли си?
— Не.
Забавиха ход едва след като си взеха обувките, изкатериха стъпалата и стъпиха на пътя за селото. Уил се отби при викария, за да порови в богатата библиотека на Гъс и да се опита да намери допълнителна информация за древните ракообразни. Ферн се прибра, но завари къщата празна. На кухненската маса имаше оставена бележка, която я известяваше, че Робин и госпожа Уиклоу са отишли на пазар в Гисбъро.
Тя си препече филийка и си направи кафе, за да компенсира пропуснатата закуска, но потънала в дълбок и безплоден размисъл, остави кафето си да изстине, а филийката — да изсъхне. Без потайното присъствие на гоблина Дейл Хаус й се стори някак ограбена и тя се почувства потискащо самотна. Затова, когато чу по алеята да приближава кола, скочи, без да се замисли, и се втурна да отвори вратата.
Оказа се, че колата, спряла пред къщата, не е аудито на баща й. Беше дълъг, нисък, искрящо бял автомобил. Шофьорът се измъкна от предната седалка с грациозността на пантера и се приближи към Ферн. На устата му грееше познатата многозначителна усмивка. Косата му блестеше като стоманена каска.
Ферн пристъпи обратно във фоайето, понечи да затвори вратата, но беше бавна, твърде бавна. Знаеше, че той е амбулант, проявление на Азмордис, най-древния дух, всемогъщ и озверял от глад — но наред с това бе и приятел на баща й и непоклатимото й възпитание и навикът да бъде любезна я накараха да се поколебае.
— Ще ме пуснеш ли да вляза — подхвана той, — или смяташ да ми затръшнеш вратата под носа?
Тя, разбира се, не би могла да направи подобно нещо. Дори сега, при всичко, което вече й бе известно, бе длъжна да продължава да играе тази игра, да се държи прилично.
— Извинявай. Имахме ли уговорка?
— О, струва ми се, че да — отвърна той и прекрачи прага.
Ферн не бе сигурна дали гостът затвори вратата след себе си или тя сама се затвори зад него, но ключалката прещрака звучно.
— Казах на баща ти, че ще намина някой ден. Къде е той, между другото?
— Излезе — с неохота отвърна Ферн. — Няма да се бави. — Докато говореше, осъзна, че Хавиер по някакъв начин знае, че тя е сама в къщата, че го е знаел още преди да дойде, че е избирал момента, разчитал е на слабостта и реакциите й, оформени в резултат на благопристойното й възпитание.
Добрите обноски могат да те отведат в гроба, рече си тя…
— Би могла да ми предложиш кафе — подхвърли той.
Стори й се дори още по-висок от обичайното, а самата тя се почувства ужасно дребна.
— Бих могла, но вече изстина.
— Притопли го.
Последва я в кухнята. Тя постави кафеника на печката и зачака, като се замисли с отвращение за пасивната си роля и се опита да скрие и напрежението, и страха си. Сега той беше на ход. Тя намери ключа и го изгуби. Призова присъствието му в идола и идолът бе унищожен. Опита се да попречи на Алимонд да отвори вратата, но се провали. От тук насетне играта водеше той.
— Какво стана с Алисън? — попита гостът.
— Мисля, че знаеш. Поръча си изображение на Дверите и ги отключи, но действителността се размина с очакванията й. Това не бяха Дверите на смъртта, а друга врата, която водеше… другаде.
— Къде по-точно?
— В Атлантида. — Не виждаше смисъл да го крие от него. — Зохрейн отвори Вратата от другата страна, а Алимонд оттук. Двете се срещнаха.
— Ти присъства ли?
— Наблюдавах. Опитах да й попреча, но не можах да проникна вътре. Не успях да вляза в кръга — беше прекалено силен.
— А как се удави тя? Удави се, нали?
— О, да — потръпна Ферн, може би заради спомена, може би от близостта на Хавиер. — Вратата се отвори и разкри момента на настъпването на Края — потъването на Атлантида. Морето нахлу и помете всичко.
— Но ти оцеля…
— Сигурно съм извадила късмет.
— В магията няма късмет. Какво стана с ключа?
— Познай.
Тя се запъти да сипе кафето, но той я сграбчи за ръката и я обърна с лице към себе си. Погледът му сякаш премина директно през очите й, заровичка в мозъка й, търсейки слабото й място, където да окаже натиск, да остави белег. Тя инстинктивно си помисли: „Той не бива да узнае, че ключът е изчезнал. Ако му разкрия истината сега, той ще реши, че може да ми има доверие и няма да е толкова нащрек, ако се наложи да излъжа по-късно…“.