— Ключът беше и у двете — отвърна гласно. — Зохрейн в миналото, Алимонд в настоящето. Когато Вратата се отвори, двата ключа попаднаха в една времева зона, така че вероятно са се… слели. Когато водата придойде, ключът беше в Атлантида. Вече никой не може да се добере до него.
Той въздъхна и я пусна, лицето му се разкриви, разместено от потъналия в размисъл дух. В това отпускане на физиономията му имаше нещо едва ли не скверно, сякаш плътта за миг се отлепи от черепа.
Ферн усети как губи връзка с реалността и сграбчи кафеника, доволна да намери убежище в това най-просто и обикновено действие. Когато пак се обърна към Хавиер, изражението и чертите му бяха възвърнали предишния си вид. Тялото продължи да му служи по стария начин. Докато си пиеха кафето, той подхвърляше непоследователни забележки, главно по отношение на Алисън, прекъсвани от неловки паузи.
Щом приключи, той остави чашата си с интригуваща категоричност, сякаш с този скромен жест приключваше цял ритуал. Или пък започваше.
— Всъщност пазиш ли картината ми? — попита той, сякаш присетил се между другото, като че въпросът не бе от толкова голямо значение.
Но Ферн остана с точно обратното впечатление. Щом Хавиер пита, значи има защо. Цялото това разпитване за Алимонд е било просто прелюдия, ей така, за заблуда. Истинската причина, довела го тук, е именно последният въпрос.
— Сигурно се сещаш коя картина имам предвид. Дори мисля, че преди ти харесваше. „Изгубеният град“. Цветен офорт на Белкуш, доста необикновена картина. Бих казал… доста… ценна.
Иска да ме накара да се чувствам като крадла, заключи Ферн. Мисли, че така няма да ми позволи да се занимавам с вредни мисли. Но според информацията, с която разполага, картината е била у Алимонд — няма как да е сигурен, че е при мен…
— Да, спомням си я — отвърна. — Защо смяташ, че е тук?
— Алисън… я взе назаем. — Ферн долови колебанието му. — Не я открих в апартамента й. А тя не пътуваше никъде без картините си. Просто си беше такава.
— Нямам спомен да съм я виждала тук — сбърчи чело Ферн, сякаш дълбоко замислена.
— Сигурна ли си?
Тя не забеляза Хавиер да помръдва, но ето че китката й се озова в ръката му. В очите му заблестяха жълтеникави пламъчета. Хватката му беше като менгеме. Този път погледът му не просто я пронизваше, а я омагьосваше и замайваше, изстискваше жизнените й сокове и разколебаваше увереността й. Устата му се изкриви в гримаса, която съвсем бегло наподобяваше усмивка, но напълно лишена от топлота. По същия начин й се бе усмихнал и в ресторанта — тогава, когато стените изчезнаха, а ледените звезди затрептяха над студеното огнище…
В кухнята притъмня. Таванът сякаш се свлече ниско над главата й, прозорците се смалиха. На мястото на плочата, където бе сгряла кафето, зееше дупка, пълна със студени черни въглени. По пода се валяше слама…
А на сламеника в срещуположния ъгъл под одеялото се гушеха две дребни фигури. Потънали в сенките. Ферн не искаше да ги гледа, ала не можеше да откъсне поглед от тях: стори й се, че различава ръка… детска ръка… изкривена неестествено, от долната й страна като че бяха провиснали черни гнойни циреи. Фигурите не помръдваха. Миризмата на смърт изпълни дробовете й и сви стомаха й на болезнено кълбо.
Навън нещо се раздвижи, блещукане на факли в мрака. Ферн знаеше, че би трябвало да чува крясъци, но бе мъртвешки тихо, само съскането на пламъците гризеше кирпичените стени, от време на време пропукваше горящия сламен покрив, по пода се стрелкаха бързи крачета на мишки и плъхове, насам-натам, насам-натам, в отчаяно търсене на изход. Ферн си спомни Пегуилен, другарчетата му, станали жертва на чумата, заличената от лицето на земята колиба. От покрива капеха насекоми. Стелеше се гъст дим. Маранята от огъня създаваше илюзията, че ръчичката на детето помръдва.
— Къде ми е картината?
В един момент останаха само очите му — очите на Хавиер, очите на Азмордис — озарени от огнените отблясъци. В миниатюрните гънки на мозъка си, които все още бяха непокътнати, тя си помисли — още не. Още не казвай нищо. Това е миналото, отдавна е свършило, не е истинско…