Той дръпна рязко китките й към огъня.
— Къде ми е картината!
— Роло я взе! — изохка Ферн. — Прибра всички вещи на Алисън. Сигурно е взел и картината…
Очите й сълзяха от дима — надяваше се сълзите й да не са истински. Известно време не виждаше нищо. Успя да се изтръгне от хватката му и нещо изтрополи, а когато отново можеше да вижда, огъня го нямаше, колибата беше изчезнала, по вратата на фурната течеше кафе, а металният кафеник се търкаляше с тропот по плочите на пода.
— Мили боже — кротко възкликна Хавиер, — изпусна кафеника.
Качиха се на горния етаж, за да огледат стаята на Алисън. На слизане Ферн с привидно безразличие проследи как Хавиер отваря вратите и наднича в шкафовете. Но явно не се стараеше особено, понеже беше убеден, че тя не знае нищо. Ферн още не можеше да се освободи напълно от натрапчивото му присъствие. Част от нея все още му беше подвластна — или поне той така си мислеше. Ферн се надяваше Хавиер да се лъже.
Когато Уил се върна, бялата кола тъкмо се отдалечаваше.
Завари сестра си седнала на кухненската маса, подпряла брадичката си с ръце. Трепереше едва доловимо, но гласът й не издаваше никаква емоция.
— Не се тревожи, добре съм. Искаше си картината. Онази, която задържах.
— Даде ли му я?
— Не.
— Но нали е негова?
Ферн не му отговори.
— Какво си направила с хляба? Черен е като въглен!
— Така ли? — отрони тя, внезапно съкрушена. Хлябът бе стоял близо до печката, точно до мястото, към което Хавиер дръпна ръката й. Сега беше напълно овъглен. — Ами… стана случайно…
Уил се приближи и се вгледа тревожно в лицето й.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Ей сега… само минутка.
Около половин час по-късно се появи Лугари. Отвори си сама, като бутна задната врата с муцуна. Не се излегна на обичайното си място край печката, а застана насред стаята с потрепваща опашка, втренчила настойчив поглед в двамата.
Уил тъкмо правеше опити да опише на сестра си някои от най-невероятните чудовища, които бе видял в книгите на Гъс, но като видя вълчицата, се отказа. Тя не отвърна на топлото му посрещане, продължаваше да чака. Потрепването на опашката й може би изразяваше нетърпение.
— Вика ни да я последваме — каза Уил.
— Крайно време беше.
Лугари ги поведе през ливадите към скалистия хребет, където се бяха срещнали с Рагинбоун. Забелязаха го едва когато се приближиха почти до него — естествените цветове на палтото му се сливаха почти неразличимо с околността.
— Не ти ли е топло? — запита, без да се замисли, Ферн.
Той се засмя и вдигна ръкава си, за да й покаже ръката си — само кожа и кости, възлеста и разкривена като клоните на стар дъб, с изпъкнали релефно вени и преплетени мускули, които, вместо да се отпуснат, с годините се бяха превърнали в камък.
— Не усещам нито студ, нито жега. Почти не ми е останала плът. За да започна да се потя или да треперя от студ, температурите трябва наистина доста да скочат в едната или в другата посока. При всички положения, с годините се научих да не обръщам внимание на подобни неща. Устоявам на сезоните като дърво или камък, постепенно се приближавам до по-издръжливите характеристики на природата, превръщайки се в това, на което приличам. За човек на моите години не е уместно да бъда подвластен на плътта.
Седнаха, облегнали гръб в нагрятия от слънцето камък. Докато Уил разказваше последните събития, лицето на Наблюдателя се изопна и застина в съсредоточена гримаса.
— Атлантида е, нали? — прекъсна го Уил. — Някак си е изтекла в настоящето, ако може така да се каже. Заради стореното от Алисън.
— Морето е — отвърна Рагинбоун. — Океанът е материя, която се отличава със свой дух, със свой разум. Някога е бил неопитомен, свободен, с неразчертани и неизследвани дълбини, свърталище на сирени и чудовища, неизменно враждебен към сухоземните смъртни, които се опитвали да го обуздаят. Но времената се променили. Хората се научили да избягват бурите и да черпят от богатствата на океана, пък и водната шир свикнала с тях, макар и да продължавала да се отнася с известно недоверие към присъствието им. И то с основание. И сме започнали да жънем там, където не сме посели, без благодарност и разбиране. Прониквали сме в най-дълбоките тайни на морето, замърсявали сме водите му, унищожавали сме живота в него. А сега… морето се обръща към морето. Границите на времето са нарушени: то прониква до Забраненото минало и призовава чудовищата да извоюват неговото отмъщение — додаде той, едва ли не на себе си. — Тук сте близо до брега. Реките и потоците, дъждовете и росата — всички те са част от Великата вода, която съставлява по-голямата част от света. Това е Разум, който сме откъснали от себе си на свой риск.