— Стига си се правил на много умен. Виж, все трябва да мога да направя нещо. Не мога просто да стоя и да чакам…
— Можеш да се молиш.
Когато Робин слезе на закуска, Рагинбоун си беше заминал.
— Ферн излезе рано — нехайно подметна Уил. — Каза, че може да отсъства целия ден. Взе си сандвичи. — Реши, че споменаването на сандвичите ще придаде повече достоверност. И бездруго беше овъглил достатъчно филийки, така че не можеше да се каже колко точно хляб е употребен. Баща му изобщо не би забелязал несъответствието, но госпожа Уиклоу несъмнено би обърнала внимание.
Робин преглътна информацията заедно с безразборната си закуска.
— Сестра ти… хм, така де, искам да кажа, добре ли е? — Уил изглеждаше искрено безучастен. — Нали разбираш, дали не е влюбена или нещо такова? Ходи една такава отнесена, разхожда се сама… Това е съвсем непривично за нея.
— От къде на къде пък ще е влюбена! — сопна му се в отговор Уил, един вид, е, да, Ферн си има своите странности, ама чак пък да се влюби — абсурд. — И изобщо не е отнесена. Просто… много мисли. Сигурно е от възрастта. Както и да е, хората на село са различни. В Лондон като излезеш, отиваш някъде — на кино, по магазини, на среща с приятели. Тук няма много къде да се ходи, пък и не се намират много приятели, така че излизаме по разходки. Би трябвало да си доволен. Много е здравословно.
— Явно ви е наистина скучно — отрони Робин, връхлетян от обичайното си чувство за вина. — Можем да поканим ваши приятели…
— Да бе, какъв смисъл има — прекъсна го бързо Уил. — Нали и бездруго скоро заминаваме за Франция.
— Не ми се видяхте особено ентусиазирани.
— Ами знам ли… — сви рамене Уил в двусмислен жест, сякаш типично по тийнейджърски сменя настроенията си непредвидимо. — Като се замисля, идеята не е лоша. Като се върне Ферн…
— Като се върне ли? Че колко ще продължи тая нейна разходка?
Няколко хилядолетия, според мен, каза си Уил наум.
— Исках да кажа, че ще поговоря с нея, като се върне. Не се дръж като дете, татко…
Успокоен, Робин потъна в мълчание, нарушавано само от отпиването на чая, после се зарови в някакви оферти, заразглежда цветни керамични чинии и накрая — неизбежно — се оттегли при телефона.
Да можеше да си замине за Лондон, помисли си Уил. Беше парадоксално, но присъствието на баща му, който толкова им липсваше, докато беше в Щатите, сега му се струваше истинско проклятие. Де да можеше Робин да не се притеснява толкова, продължи мислено Уил, и без него си имам достатъчно грижи, а сега трябва да се тревожа и за това, че той се тревожи. Само дано Ферн е добре, Боже мой…
Дали това минава за молитва.
Точно преди обяд, след като за пореден път го повика и не получи никакъв отговор, Робин се качи да потърси Уил, за да го покани на масата. Завари сина си в стаята на Ферн, взрян в картината на тоалетката й. При влизането на баща си Уил се стресна и застана пред платното, но беше прекалено слаб, за да го закрие напълно.
— Не съм ли я виждал в галерията? — възкликна Робин. — Май е онази картина, която търсеше Хавиер. „Изгубеният град“. Спомена ми за нея на погребението. Ферн явно я е намерила в крайна сметка. Ще му звънна следобед. Спомена, че тази седмица ще е в Йорк, щял да обикаля художници ли, клиенти ли. Някъде май записах номера му. Да отметна поне тая задача.
— Не! — извика Уил. — Искам да кажа, изобщо не е спешно, нали така? За къде си се разбързал толкова?
— Хавиер си иска картината. Тя не е наша, както ти е известно. Какво ти става?
— Харесва ми — отчаяно заобяснява Уил. — Много… много ми се ще да я задържим. И на Ферн й харесва.
— Ами тогава… ще му направя оферта.
Свали картината долу и я подпря на един стол в дневната.
— Доста е странна — отбеляза Робин. — Цветен офорт. Смесена техника. Има някак призрачен вид, не мислиш ли? Какво е това в средата?
— Би трябвало да е град. Само че е нарисуван ужасно миниатюрен. Направо не мога да си представя как е направено. Не се взирай толкова отблизо, татко — ще ти се кръстоса погледът.
— Странно — продължи Робин. — Почти съм готов да се закълна, че помръдна. Сигурно е някакъв визуален трик. Хитро измислено. — Обърна се и погледът му механично огледа стаята, бръчките на челото му се вгънаха още по-навътре. — Къде се е дянала фигурката? Онази, дето Ферн никак не я харесваше. Сигурно я е бутнала в килера, а?