— Ами не… — заекна Уил и трескаво се зае да търси подходящо обяснение. — Боя се, че… се счупи.
— Счупи ли се? Че тя беше от камък! — Уил, неспособен да измисли друго, по-убедително обяснение, реши да запази мълчание. — Беше антикварна рядкост — продължи Робин. — Вероятно струваше доста пари. Как, да му се не види, се счупи? Знам, че на Ферн изобщо не й беше любима, но…
— Алисън я счупи — отвърна монотонно Уил. — Не знам как е станало, но вината е нейна. По килима сигурно още има парченца.
— Сигурен ли си, че е Алисън? Няма да се ядосам, ако… е, може би малко. След като казваш истината…
Синът му го изгледа с леден поглед.
— Сигурен съм.
— Съжалявам — подметна неловко Робин. — Просто наистина не разбирам… Изпусна ли я, имаш ли представа? Все пак имай предвид, че дори да я е изпуснала, на пода има килим… Та, значи, казваш, тука е станало?
— Така мисля — рече Уил без никакво желание да спори повече. — Поне Алисън така каза.
— Сигурно камъкът е бил пропукан — продължи да размишлява на глас Робин. — Имало е някоя от онези невидими пукнатини, които направо разцепват предмета, ако без да искаш го удариш на точното място. Или по-скоро там, където не трябва. И въпреки това явно ударът е бил доста силен.
— Ще обядваме ли? — попита Уил и подхвана баща си под лакътя. — Хайде да вървим, че ще изстине и госпожа Уиклоу ще се обиди.
— Обядът е салата.
— Ами, значи ще се стопли.
По-късно, докато Робин се обаждаше на Хавиер Холт, Уил се измъкна през задната врата и хукна да търси Наблюдателя.
— Не ми харесва тая работа — рече Рагинбоун, след като чу новината. — Трябваше да скриеш картината.
— Да ми беше казал по-рано.
— Смятах те за достатъчно разумен, без да е нужно да ти напомням такива неща. Е, може все още да не е твърде късно. Значи казваш, амбулантът е в Йорк. Колко време мина, откак му се обади баща ти?
— Не знам точно. Поне два часа. Може би повече. Ти каза, че ще си наблизо, ама това е доста широко понятие. Търсих те къде ли не, идвам тук най-накрая. — Седяха на брега на Яроу, близо до мястото, където онази твар бе изпълзяла от водата. — Какво правиш точно тук?
— Чаках.
— Ферн ли?
— Просто чаках. Чаках знак — добър или лош. Ела. — Изправи се на крака. — Да вървим в къщата. Трябва да скрием картината. Ако се наложи, ще я унищожим.
— От какво точно се страхуваш? — попита Уил.
Но Рагинбоун вече се катереше по хълма, за да излезе на пътя.
Беше доста свъсен следобед, духаше упорит вятър, който успяваше да разсее жегата. По долината и околните хълмове пробягваха чевръсти сенки, които променяха осветеността на пейзажа толкова рязко, че човек имаше чувството, че светът се върти под неподвижно застиналото небе. За миг Уил си представи как потъва в хаотичния поток на Времето, докато сестра му се губи някъде далече назад, откъсната в незнайно кътче на миналото, където никога повече няма да проникне светлина и живот. Тъй като бе твърде млад, той имаше нужда от подкрепа и съчувствие. Още не се бе научил да се опълчва на необратимото без страх. Вкопчи се в ръкава на Рагинбоун, но още докато се накани да каже нещо, бяха стигнали шосето и внезапен мощен порив на вятъра отнесе думите му в незнайна посока.
В далечината забелязаха бледата лъскавина на кола, която тъкмо свиваше по алеята.
— Той е — рече Уил, забравил другите си грижи.
— Кой? — попита Рагинбоун.
Когато дойдоха пред къщата, завариха вратата затворена и изгубиха ценни секунди, докато изтичат до задния вход. Изпълнявайки заповедите на Наблюдателя, Лугари ги следваше неотлъчно. Госпожа Уиклоу посрещна с почуда и неодобрение нахълтването на непознат в кухнята си, още повече на човек с обрулено лице и дрехи като на плашило.
— Уилям! — възкликна тя, което в нейния случай бе категорична проява на строгост. — Нямам представа кой е този човек, но баща ти…
— Приятел е. Къде е Хавиер Холт?
— А, той ли. — Новият обект на неодобрението й, за който й припомни Уил, временно измести вниманието й. — В дневната е, май взема някаква картина. Господин Робин го остави да си върши работата и се прибра в кабинета си…
Но Уил, непознатият и Лугари вече летяха по коридора. Госпожа Уиклоу ги последва. Чуха я да вика Робин по име, докато Рагинбоун отваряше вратата на дневната, мърморейки си нещо на атлантидски. Дневната беше празна. Картината беше облегната на стола точно така, както я бе оставил Робин, но предпазното стъкло бе счупено, от средата плъзваше гъста мрежа от тънки ивички, които се разпростираха чак до периферията. Миниатюрното изображение на града съвсем не се виждаше.