— Не съвсем. Нещата са малко по-сложни. Не забравяй, че Древният дух вече съществува в миналото. Може би няма желание да се върне във време, в което има риск да бъде изправен лице в лице със самия себе си. Използването на амбулант го предпазва от този риск или поне той трябва да вярва в това. Във всеки случай Древните духове изглежда са отбягвали Атлантида — страхували са се от силата на Магнита. Така или иначе, доколкото ми е известно, той не би могъл да контролира амбулант в миналото от позицията си в настоящето — марионетката е твърде далеч от кукловода. Любопитна ситуация. В крайна сметка може да се окаже, че амбулантът не е просто обикновен приемател — той има своя воля, свой дух; вярно, душата му е отнета, но мозъкът му поддържа определено ниво на самостоятелност. За постигането на всичко това предполагам, че се е наложило да вкара част от своята сила в него.
— Искаш да кажеш, че е станал много силен?
— Възможно е. — На устните на Рагинбоун се появи подобие на усмивка. — Но ако амбулантът се изгуби, той определено ще изгуби и голяма част от силата си.
— И как това може да помогне на Ферн?
— Никак. Ние не бихме могли да й помогнем по никакъв начин. — Дори да имаше едва доловимо натъртване на местоимението „ние“, Уил не го долови. — Но ако амбулантът бъде унищожен или няма възможност да се върне, това би могло да ни е от помощ тук. Азмордис би изгубил голяма част от същинската си сила. А това може само да ни радва.
— Това изобщо не ме интересува. Аз се притеснявам само за Ферн.
— Продължавай да се притесняваш. Нима някой може да каже на какво е способна любовта? Безсмъртните са склонни да я презират, наричайки я „плътска слабост“, ала ние, човеците, я поставяме на висок пиедестал. Любовта на семейството, любовта на приятелите, любовта на влюбените. Харесва ни да вярваме, че тя устоява, след като всичко останало изтлее. Най-безценната суета. Може би…
— Стига вече философстване — прекъсна го Уил. — Не съм в настроение.
Рагинбоун се усмихна и млъкна.
Уил прекара най-дългия следобед в живота си — по-дълъг дори от онзи път, когато чакаше Ферн да се върне, след като ги подгони мотористът. Рагинбоун си тръгна — „Вятърът ще ми прочисти главата от философските мисли“ — а Уил се върна при реката, но сенките вече ги нямаше. Слънцето проблясваше сред облаците и вървеше в крак с въртящата се земя, сякаш отказваше да позволи на деня да поеме към своя заник.
Както винаги, когато човек има време за убиване, Уил си помисли за няколко неща, които би могъл да свърши, и реши, по една или друга причина, че нито едно от тях не си струва. Часовникът му се бе счупил няколко седмици по-рано и когато се прибра, той по-скоро почувства, отколкото знаеше със сигурност, че става късно. Следобедът бе все така облян в златисто, вятърът бе стихнал и бе станало адски жежко. Колата на Хавиер си стоеше на алеята. За момент Уил си я представи как остава завинаги там — блестяща, застинала в очакване, без никой да влезе в нея, без никой да я потърси. Хавиер сигурно е взел ключовете у себе си, помисли си горчиво Уил. Какво ли ще прави с ключове от кола в миналото? И после, татко сигурно вече е ужасно разтревожен за Ферн. Какво ще му кажа? Ами тя за малко отскочи до друго измерение. Не знам кога ще се върне… Да му се не види! Рагинбоун можеше да помогне малко повече…
Прекрачи прага на кухнята. Госпожа Уиклоу явно бе убедена да си върви у дома. (Уил беше сигурен, че не е минало без обстоятелствени увещания: икономката отдавна беше решила, при това не без основание, че семейство Капъл се нуждаят от далеч повече внимание и грижи от братовчеда Нед.)
Часовникът, който пъплеше едва-едва, уведоми Уил, че е седем и пет.
Баща му беше в хола.
И в края на краищата не се оказа толкова трудно.
— Къде е Ферн? — попита Робин. В гласа му не се долавяше страх, нито несигурност, само ужасяващата пустота, която поглъща далечната половина на тревожността.
— Няма я, татко. Също като Хавиер. Просто я няма. Няма я.
Девета глава
Изкачваше стълбата вече доста време. Не си спомняше да е била на долната площадка, нито знаеше как изобщо се е озовала на стъпалата, но така или иначе се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Не беше уморена. Стълбата се виеше непредсказуемо, завиваше ту наляво, ту надясно, после внезапно се навиваше на спирала. Но каквото и да ставаше, тя продължаваше да се катери и не изгубваше целта от погледа си — мъничкото светло правоъгълниче на изхода, рамка на прозорец или на врата, уж не много далеч, но неизменно на същото разстояние, макар да беше убедена, че вече би трябвало да се е доближила до него. Покрай нея от двете й страни се движеха стени, тук-там прекъсвани от мъгляви отвори, от величествени полуразрушени колони, от коридори, които не водеха наникъде, от сводове горе към небитието.