Имаше паяжини, които изглеждаха като издялани от камък, през прозорчета се провиждаха късчета небе в цвят, който тя не можеше точно да определи. Светлината беше мека, сенките — бледи. Въздухът не беше застоял, но не беше и свеж. Не се чувстваше задъхана, но след известно време установи, че сякаш не диша. Опита се да си спомни как се е озовала на стълбата и защо за нея е толкова важно да стигне до горе, но мозъкът й бе някак замъглен. Беше забравила целта си. Паметта й се бе смалила до размери, по-миниатюрни и по-далечни дори от онова, което виждаше някъде пред себе си — жива микросцена, в която моделите и детайлите бяха неразличими.
Продължи напред. Нямаше друг избор. Времето беше спряло. Всичкото време бе изтекло. Изкачи стълбата и застана пред изхода — не беше далечен процеп, а ниска вратичка под каменен зид. Прекрачи през прага и бе обляна от слънчева светлина.
В миналото.
Стоеше на хълм над града. Оттук виждаше разклоняващи се на всички страни широки улици, които тръгваха като звездни лъчи от полите на планината, пресичани от други улици, и тесни, и широки, и се сливаха в безкрайна мозайка от покриви, стени и паваж, която се разстилаше чак до хоризонта, докато пейзажът се превърне в мъглявина. Отвъд нея в далечината като че ли се мержелееха кехлибарени поля, сред които горяха тъмните огньове на дървета. Тънки ивици зеленина маркираха пътя на невидими реки, но тя не можеше да различи подробностите. Централните градски артерии вероятно са били прокарани по предварителен план, но времето отдавна бе претопило първоначалния замисъл в лабиринта на блуждаещи улички, покълнали от главния корен като филизи, разклонени от лоза. Някои от сградите бяха на прилично разстояние една от друга, с веранди и колонади отпред, увенчани с кули, кубета и куполи, разделени от площади и широки булеварди, от градини и шадравани. Други се гушеха една в друга под закривените си стрехи и пропускаха помежду си само тесни сенчести алейки и задънени улички.
Планината гледаше почти изцяло на запад, градът бе облян в слънчева светлина, затъмнен в кехлибареножълто и карамеленокафяво, един златен град, излязъл от човешкото въображение в епохата, когато Еверест е бил пясъчна дюна, а Стоунхендж — просто камък насред брега. Град, който вече е бил древен, когато всичко останало е било в младенческа възраст.
Неговите размери и причудливост я замаяха и опияниха — никога в краткия си живот не бе и сънувала подобно място. Това е Атлантида, каза си. Аз съм в Атлантида. И докато стоеше вцепенена и втренчена, в главата й изплува гледката на друг град — със сиви стени, които се извисяваха като скали, с правоъгълни кули, целите в кристал и желязо, с пътища, които се врязваха като ждрела между умопомрачително високи сгради; във въздуха се стелеше задушлив мирис на изгорели газове, чуваше се неспирен грохот на лъскави коли, задвижвани от незнайна сила. Потисна ужаса и се опита да овладее описването от собствената си ексцентрична фантазия. Сякаш нещо в мисълта й се бе изплъзнало и картината се бе шмугнала в процепа, за да се отпечата в мислите й. Слабостта й я плашеше. Шокът от пристигането й тук, въздействието на този необятен и невъобразим град явно временно бе изместило всичко останало в съзнанието й.
Опита се да проясни мислите си, но се почувства замаяна и дезориентирана, сякаш внезапно всичко около нея бе погълнато от гъста мъгла, забулила нещо в подсъзнанието й, което не би трябвало да е там. В главата й се залутаха откъслечни спомени като снимка, която ту се избистря, ту се размива. Стегна се, огледа се да види точно къде се намира.
Всъщност планината представляваше отдавна угаснал вулкан, който се извисяваше в най-южния край на острова. Откъм морето проядената от лавата страна на скалата бе допълнително издълбана от яростния прибой, вследствие на което бе прокопан дълбок тунел в сърцевината на масива, който стигаше точно до някогашния кратер на вулкана. Сега това място представляваше естествено издълбано пристанище, заслонено от всички страни и потопено в спокойни зелени води.
Атлантидите бяха издигнали кейове и дървени мостчета, за да осигурят надежден пристан за всякакъв вид плавателни съдове — рибарски лодки, увеселителни корабчета, яхти, триреми, кораби за пренасяне на роби, търговски кораби. В скалните стени около пристанището имаше издялани пазарчета, механи и пещери, мрачни складове, скрити зад рибарски мрежи и пълни с топове въжета, котви, рибарски тризъбци и харпуни. Тунел в северна посока свързваше пристанището с централната градска порта, която се затваряше и заключваше в случай на нападение — колкото и малко вероятно да беше то — за да се брани не толкова градът, колкото самото пристанище.