Но тя не беше дошла от тази посока. Явно някак си бе успяла да се добере до една от няколкото тайни стълби — тесни, тъмни и стръмни — които се виеха през планината и излизаха до външните склонове през невзрачни вратички, чието предназначение бе отдавна забравено както от съседи, така и от случайни минувачи.
Тук планината бе терасирана и богаташките къщи с колонади отпред бяха надвиснали над чезнещия долу в ниското град, към който се виеха павирани улички. Долу вляво Ферн видя огромно кубе, първата й мисъл беше, че е храм. Беше обковано със злато и поглъщаше жадно последните огнени пламъци на отминаващия ден, за да ги избълва с пълна мощ обратно към небето и да заслепи слънцето.
Атлантидите явно нямаха укрепления, за разлика от дървените крепости на Джена и каменните зидове на Скайър. Но нали все пак възприемаха себе си като първата крепост на цивилизацията в един все още примитивен свят. Уверени в своето превъзходство и в силата на своята Дарба, те не се страхуваха нито от нашественици, нито от пирати. Няколко мига тя стоя смаяна, любувайки се на прелестта на техния град. Какво би могла да се надява да постигне тук — сама, без ничия помощ, чужденка, дошла от далечни земи, натоварена с обречената мисия да изпълни неизпълнима задача?
Ясно съзнаваше, че е смъртно уморена. Може би затова се чувстваше толкова особено, обзета от пораженски настроения още преди да е пристъпила към работа, заблудена от триковете, които й поднасяше мисълта. Беше пристигнала по-рано същия следобед с кораб от Скайър. Помнеше как стоя, зяпнала в захлас нагоре, докато се плъзгаха под издълбания от океана мост, как огледа подредените в кръг скали около себе си, привързаните по кейовете плавателни съдове, после стъпи на твърда земя, но тя като че се люлееше под краката й след дългото пътуване по море.
Едва ли бяха минали повече от няколко часа оттогава, но въпреки това образите й се струваха странно далечни, като детски впечатления, извикани на живот трийсет години по-късно. Времето бе наситило цветовете им, но подробностите бяха избледнели. Като илюстрации от книжка — плод на богато въображение. Не помнеше как е открила тази стълба, нито как се изкачи по нея в тъмното. Знаеше само, че стъпалата й се сториха безкрайни. Но беше явно, че по време на това изкачване с нея се е случило нещо — в главата й се бяха настанили други спомени, други мисли, пропълзяваха в тайни кътчета, където тя не би могла да ги открие, надзъртаха в подсъзнанието й в очакване на миг разсейване, за да се пръкнат. Усещаше ги там като чуждо присъствие, което криеше неясна заплаха и можеше да се надигне всеки миг. Град — тревожните видения се завърнаха, но сега пред погледа й изплува тротоар, наблъскан със забързани фигури. Валеше дъжд, минувачите стискаха малки преносими навеси, закрепени на върха на дълги дръжки и оцветени в червено, синьо, черно, на ивици и на петна; те подскачаха и се блъскаха като цветя, набучени на колове, които танцуваха над течащия поток от хора. Зад една сграда, сякаш издигната от прозрачни тръби, осветени отвътре със зловеща бяла светлина, изпълзяха облаци.
Тя изтласка видението в дълбините на съзнанието си, натика го обратно в мъглявината, откъдето бе изплувало. Може би това е да си луд, рече си ужасена. Непрекъснато имаш чувството, че нещо се крие в главата ти. Изпитваше остра нужда от сън. Де да можеше да поспи, със сигурност щеше да се почувства по-добре.
Заслиза по безкрайните стъпала, които се спускаха по склона и свързваха отделните отсечки на криволичещ път. Щом стъпи долу, теренът рязко се изравни. Вулканът бе опасан от широк път, по който се движеха предимно коне; роби, които явно нямаха друга работа, почистваха изпражненията. Около вратовете им висяха тежки железни пранги, голите им гърбове бяха набраздени от отдавна зараснали белези от камшични удари.
Тя пресече оттатък и скоро се озова на друга улица, която, общо взето, беше в посоката на храма. Беше толкова изтощена, че едва отлепяше погледа си от паважа, а когато спря, се олюля. Хората зяпаха втренчено варварските й одежди, бледата й кожа, късо подстриганата й коса, след въшките, дето ги пипна в Скайър. (Извади късмет, че бяха само въшки — в Скайър човек можело да хване всякакви болести.) Влезе в магазин за вино да пита за странноприемница. Разваленият й атлантидски издаваше северния й произход. Мъжът в магазина й каза да завие при следващата пресечка, а можело и по-нататък; беше сигурна, че ще се изгуби, но само миг по-късно стоеше пред арка, окичена с лавров венец — символ, който в цялата империя означаваше само едно: „Добре дошъл, страннико“.