— Съгласен съм — присъедини се Тилмън. — И имам същите задръжки. Ще обединим сили, докато свършим онова, което трябва да се свърши. Но не отиваме по-нататък. Не даваме обещания.
— Аз имам ли право на глас? — обади се Ръш.
Кенеди се вгледа в лицето му. Предполагаше какво изпитва младежът. Сигурното съвпадаше поне малко с онова, което тя бе почувствала, докато беше безпомощна в ръцете на Самал и Абидос. Разликата бе в това, че никой не й беше предложил да се сдобри с двамата си нападатели. Ако залозите не бяха толкова високи, тя щеше да е готова да даде на Ръш право на вето. Но сега…
— Гласувам „Да“ — каза той, без да изчака отговора й. — За мен не е проблем, в случай че някой се чуди.
Той си наля чаша от водата, която никой не беше докоснал, и я изпи.
Всички в стаята бяха единодушни, че се налага да забравят за конфронтацията. Диема се отпусна и въздъхна дълбоко.
Ръш се протегна към сиката, за да я разгледа отблизо. Диема стисна китката му. С другата си ръка взе ножа от пръстите му и го плъзна обратно в канията под ризата си.
— Острието е отровно — каза му тя спокойно. — Ако го хванеш по погрешния начин, вероятно ще умреш.
Гледайки червената струйка по бузата на Диема, Кенеди си помисли, че думите й се отнасят не само за ножа, но и за самата нея.
47.
Разговорът течеше оживено около Ръш. Той се опитваше да внимава, но премеждията през последните два дни — сблъсъкът с Алекс Уелс и раняването на професор Гасан, разпитът му и отвличането от страшното момиче, пътуването дотук овързан в задната част на пощенски ван — го бяха зашеметили. Той откри, че се унася от време на време и пропуска връзката между изреченията и идеите или просто не може да ги осмисли.
Продължи да се връща към единствения път, когато Диема наистина го беше наранила. Тя имаше опит в разпитите и през повечето време успяваше да му измъкне истината само с думи. Изглежда бездруго знаеше почти всичко, така че той просто трябваше да се съгласи с няколко неща — че знае коя е тя, кои са приятелите й и каква е целта й.
Но когато го попита откъде е дошла, а той отговори, че не знае, тя хвана ръката му и прегъна китката му назад по някакъв сложен начин. Болката беше кошмарна и Ръш се ужаси, че китката му ще се прекърши.
— Гинат Дания — каза Диема. — Къде е?
— Не знам! — извика той, после се сви и заскимтя. — Не знам, не знам, не знам! Никога не съм чувал за това място. О, господи, моля те.
Нощта беше блато от страх и срам, но онзи момент изпъкваше ясно. Ръш не спираше да го преживява отново и отново. Точно затова бе гласувал с „да“, макар да знаеше, че гласът му не бе особено важен. Трябваше да докаже, че не се страхува от Диема. Беше добре да я мрази, но не и да се страхува от нея. Разликата имаше огромно значение за него.
А те все още говореха. Кенеди оспорваше онова, с което трябваше да се съгласят.
— Лио е войник, а ти си… каквото си. Но аз не се занимавам с това. Да, убивала съм хора, но само при полицейски задачи. Не мога да участвам в нападения, и засади или екзекуции. Вероятно дори не мога да гледам подобни неща.
— Изучавах те — каза прямо Диема. — Мисля, че грешиш. Все пак не съм сигурна какво можеш да направиш и какво не. Но това е без значение. Те са прекалено много на брой, за да се борим с тях по този начин. Трябва да измислим нещо друго.
После заговориха за двамата мъже — боеца Бер Лусим и свещеника Шеколни. За силните и слабите им страни според Куутма и според личните наблюдения на момичето. Ръш отново се унесе, пропускайки част от разговора.
— … проследих Бер Лусим до обезопасени къщи в три различни града — говореше Диема. — Берлин, Токио, Сантяго. Смятам, че имат бази и в Лос Анджелис и Лондон. Но доколкото знаем, нито едно от тези места не е основната им база.
— Същият е проблемът и с документацията, която видях в склада — отговори Тилмън. — Разпращат стока къде ли не. Сингапур. Тулуза. Ню Йорк. Будапеща. Няма откъде да знаем дали някое от тези места е база или дистрибуторски център. Те извършват единични терористични актове в дузина различни страни. Бер Лусим може да надзирава цялата програма от някое от тези места или пък от съвсем различно.
— Будапеща — обади се Ръш.
Разбра, че го изрича, защото чу гласа си, който прозвуча странно като на запис.