Другите трима се вторачиха в него.
— Имаш мнение по въпроса? — попита го Тилмън.
Ръш премигна няколко пъти, защото не виждаше ясно.
— Будапеща е — повтори той. — Така мисля.
Откри, че погледът му е привлечен от момичето, чиито тъмни очи и бледо лице внезапно му напомниха за фотографски негатив или рентгенова снимка, сякаш Диема принадлежеше на друг свят, противоположен на неговия.
— Спомена, че Шеколни е вманиачен по Йохан Толър — промърмори Ръш. — Също и че хората ви винаги следват традициите. Придържай се към онова, което знаеш.
— Да? — попита Диема. — И какво общо имат тези неща?
Ръш шокирано осъзна, че той е единственият, който знае това. Зарови се в преписа на книгата, докато намери снимката на скалата и града в подножието й. И латинският надпис. Показа ги на останалите.
— Това е хълмът Гелерт в Будапеща — каза той, като посочи малка група сгради. — Градът е Буда. Или поне е от страната на Буда на реката. Ходих веднъж там на почивка.
В този момент Ръш осъзна, че не е напълно сигурен, но продължи:
— Толър е сложил този образ на заглавната страница на книгата си. И може би изразът „Идвам от корема на чудовището“ наистина се отнася за него. Той просто ни обяснява произхода си.
— Будапеща — повтори Тилмън. — Но къде ни води това?
Диема бе застинала и оглеждаше ръцете си, които бяха отпуснати в скута й.
— Не само Будапеща — отговори Ръш и посочи отново снимката. — Точно тук. Хълмът Гелерт. Той е кух. Ходих на обиколка по Дунава, затова го знам. В хълма има огромна пещера, която модерният град използва за резервоар. Мисля, че е възможно Племето на Юда да е живяло там през седемнайсети век. Будапеща е била част от Османската империя тогава, така че придвижването е било истинско предизвикателство, но пък може да е улеснило Толър да избяга от своите хора и да не бъде последван.
— Има ли нещо вярно в това? — обърна се Кенеди към Диема. — Там ли е живяло племето ти преди триста години?
Девойката продължи да разглежда ръцете си съсредоточено.
— Казах ви, че има две заповеди, които не могат да бъдат нарушени — тихо отвърна тя. — Сега знаете и двете.
— Звучи логично — кимна Кенеди. — Значи, ако Шеколни смята Толър за великия пророк…
— … може да иска да се завърне при източника — довърши Тилмън вместо нея. — Но това ни налага да претърсим цял град. Може да отнеме много време, ако трябва да ходим от къща на къща.
— Нашите Елохим могат да го направят — обади се Диема.
Очевидно вече не бяха в забранена зона и тя можеше да говори свободно.
— Можем да получим достъп до записите от сателитите и охранителните камери, за да определим маршрута на всички камиони с логото на „Скоростен превоз“. Ще узнаем всеки адрес, на който камионът отива. Би трябвало да разполагаме с информацията след няколко часа или дни.
— Но те няма да доставят оръжия в главната си квартира — възрази Тилмън. — Това, което търсим, е генералният щаб. Мястото, където се взимат решенията. Арсеналите почти сигурно са някъде другаде.
— За всеки случай ще претърсим — каза Диема. — Ако главната квартира се окаже празна, не губим нищо. Освен това ще наблюдаваме комуникациите им. Разполагаме с дълъг списък телефонни номера, свързани с хората на Бер Лусим. В някои сме напълно убедени, други са твърде вероятни. И можем да проследим обаждания от всички тях до града.
— Чудесно — кимна Тилмън. — Но все пак става дума за време. Те действат неуморно по списъка на Толър. Щом стигнат до края, може да загинат един милион души. Трябва да ги намерим, преди това да се случи.
Кенеди започна да изброява на пръсти:
— Ако продължат да действат със сегашната скорост, смятам, че разполагаме с не повече от четири дни — каза тя.
Всички замълчаха за момент, докато осмисляха думите й. Будапеща беше огромна купа сено, а четири дни — крайно недостатъчни. Кенеди намери Алекс Уелс за почти толкова време, а трябваше да претърси само една сграда.
— Трябва ни резервен план — отсъди Тилмън. — Момиче, хората ти непременно трябва да се заемат с това. Но ние няма да седим и да чакаме, докато те работят.
— По-добро предложение ли имаш? — попита Диема, като го изгледа с присвити очи.
— Аз имам — отговори Кенеди.
Всички се втренчиха в нея с очакване.
— Мисля, че можем да ги накараме да дойдат при нас.