— Прекрасна идея — каза Диема.
— Чудесно.
— Само дето аз не искам да знам нищо за теб.
Това най-после накара момчето да се отдръпне и да я остави на мира. Тя намери друго филмче, кратка анимация от 1935 година, режисирана от Текс Ейвъри, но не можа да й се наслади. Мислите й бяха прекалено неспокойни.
Диема стана от седалката и отиде в задната част на самолета, уж за да използва тоалетната. Нямаше нужда от това, но искаше да остане насаме с мислите си. Присъствието на момчето беше натрапчиво, независимо дали говореше, или не.
И двете тоалетни бяха заети, а сякаш за да я вбеси допълнително, Лио Тилмън също чакаше там. Той й кимна, което в сегашното й настроение й подейства като червено на бик.
Облегната на преградата, приковала очи в облаците, тя му заговори, без да го погледне:
— Разбра ли плана, който очертах? — промърмори така, че гласът й едва се чу над ръмженето на двигателите.
— Мисля, че да — отговори Тилмън. — Защо?
— Защото смисълът да пътуваме отделно е да заблудим хората на Бер Лусим. Ако проверяват полетите към града, няма да осъзнаят, че работим заедно.
— Да, това го схванах.
— Би трябвало да наблюдават Кенеди, а не нас.
— Разбира се.
Тонът на Тилмън беше небрежен и вбесяващо спокоен.
— Ти самата каза, че може да проверяват списъците с пътниците на пристигащите полети. Предполагаме, че нямат шпиони в самолета. Толкова е невероятно, че можем да го смятаме за невъзможно.
Диема не бе склонна да му остави последната дума.
— Не поемаме излишни рискове — рязко излая тя. — Само глупак би действал така.
Тилмън не отговори. Тя се огледа наоколо. Той я наблюдаваше с небрежно любопитство.
— За първи път ли си на мисия? — попита.
— Не. Боец съм почти от година. И бях под прикритие във вражеска територия през повечето време.
Той кимна и изражението му се промени в нещо, което й заприлича на съжаление.
— Целият свят е вражеска територия за теб, нали? С изключение на малко парченце земя. Нищо чудно, че ти и хората ти откачате.
— Да бе, а твоето общество е паметник на разума — презрително отвърна Диема.
Как смееше този бандит, този проклет палач, да я поучава? Да й говори снизходително?
— Ние не превръщаме убийството в причастие — добави Тилмън.
— Как ли пък не! — възмутено извика Диема. — Правите го. Разбира се, че го правите. Свещениците и епископите ви благославят войници и касапи от векове. И все още го правят. В един ден убивате повече от своите, отколкото ние сме убили през цялата си история. Половината от приказките, романите и филмите ви имат герои убийци. Цялата ви култура е култура на насилието. Непрестанно се стремите към собственото си унищожение. Това ви определя. Унищожавате света, който ви е бил даден. Отнасяте се с него като с курва вместо с майка, а после…
Диема се насили да замълчи и да потисне гнева си. Тилмън все още я наблюдаваше втренчено, но изражението му беше непроницаемо.
— Е — каза той спокойно, — тук ме пипна. И двамата стоим тук, хлапе. На ниската морална плоскост.
— Не мисля, че бих могла да сляза толкова надолу — отвърна Диема, — дори и да копая хиляда години.
Тя го остави и се върна на мястото си. Разговорът не подобри настроението й и все още не можеше да се успокои. Почувства облекчение, когато самолетът най-после се приземи и можеше да се задейства. Движението винаги я лекуваше.
Минаха бързо през митницата и имиграционните. Носеха само ръчен багаж, а новите им паспорти издържаха проверката.
Беше й наредено да слезе до третото ниво на краткосрочния паркинг, където щеше да бъде посрещната от Известител на Елохим, който познаваше мястото. Той щеше да стои до синя „Шкода Фабия“ и да носи със себе си оборудване, от което тя и екипът й да си вземат нужното.
Диема го видя веднага щом излезе от асансьора. По-точно, видя и двамата. Чакаха я двама мъже с ръце в джобовете, солидни и търпеливи. Тя се завъртя към Тилмън и Ръш, които вървяха зад нея.
— Чакайте тук — нареди им. — Ще говоря с тях сама.
— Като се има предвид какво си говорихме в Англия за доверието — грубо каза Тилмън, — мисля, че идеята ти е ужасна.
— Ще бъда сама за минута — настоя Диема. — Ако това беше засада, щях да я уредя по телефона, преди въобще да се качим на самолета. Нямаше да се мъча да сглобя нещо сега.