— А после, след като прочита книгата, идва тук.
— И не прави нищо.
— Да, засега не прави нищо. Но какви изводи можем да извлечем от това, Бер Лусим? Ако е дошла да ни търси, защо не ни търси? Ако е дошла да се съветва с някого, защо не се срещне с него? Защо от толкова бурна дейност минава към пълно бездействие? Какво чака? Моля те, удовлетвори желанието ми. Ако си прав, не губим нищо с разпита й. Ако грешиш, губиш много, като я оставяш свободна да ни навреди. Въпреки времето, пропиляно заради събитията в Англия, и необходимостта, която ми обясни, да намериш ново оборудване и нови пратки, вече се доближаваме до последната страница. Моля те, разпитай кучката и се увери, че планът й няма да навреди на нашия.
— Ще го направя, ако съм принуден — отвърна Бер Лусим. — Но точно заради загубеното време, Благословени, предпочитам да не го правя. Ако отвлека кучката, а после я разпитам, ще изгубим още повече време. Предпочитам да действам по задачите, които си поставихме.
— Е, аз нямам опит в тези неща — каза Шеколни с глас, преливащ от сарказъм и негодувание. — Аз съм плячка на глупави страхове.
Бер Лусим знаеше, че трябва да оправи положението. За останалите беше лошо да гледат как те двамата спорят. Осени го идея. Той улови погледа на Хифела и го задържа за момент.
— Кажи ми нещо, Благословени. Ако си прав и вълчицата знае, че сме тук, и се кани да стовари бедствие на главите ни, как да хвърля мрежата си за такава риба? Как да докарам тази жена в къщата си, за да мога да я разпитам? Независимо колко Предвестници изпратя срещу нея, тя просто ще ги изяде живи и ще изкенза кокалите им.
Никой не се засмя. Никой не бе напълно сигурен дали лидерът им се шегува.
— Изпрати мен — предложи Хифела.
Думите му увиснаха във въздуха. Елохим зачакаха решението на Бер Лусим.
— Теб ли, стари убиецо? — попита Бер Лусим. — Е, казах, че тя е страхотна. Но ако одобря този план, ще искам да ми бъде доведена жива, а твоите инстинкти клонят към убийството.
— Не — възрази Хифела.
— Не?
— Не, Танану. Инстинктите ми са да ти се подчинявам. Изчаквам волята ти. Ако кажеш да я доведа жива, ще я пазя като родна майка. Но ще я доведа.
Толкова добре ме познава, помисли си Хифела. Разигра чудесен театър с моя помощ. Вероятно с приближаването на края всички разговори ще заприличат на този, сякаш тежестта на дългите изминали векове притиска всяка дума.
— Наблюдавай я, Хифела — каза Бер Лусим. — Избери няколко души, на които имаш доверие, и я наблюдавай отблизо. Ако не върши нищо, и вие постъпете по същия начин. Щом се раздвижи, движете се с нея. А направи ли нещо, което ви притесни дори и в най-малка степен, отвлечете я. И я доведете при мен. Позволете ми да поговоря с нея и да задоволя любопитството си относно някои значими неща.
Надигна се на крака, сигнализирайки, че събранието е приключило. Никой от Елохим не помръдна и не заговори. Всички чакаха заключението му.
— Възможно е — каза той, — смъртта на Хедър Кенеди да е предназначена да се слее с по-великата смърт. Може Господ да я е докарал до вратата ни по определена причина. Защото иска да му направим жертвоприношение, съответстващо на великите дела, които вършим. Ако е така, ще я пожертваме с радост, както божиите заповеди повеляват.
Той напусна стаята под бурни аплодисменти. Спря на прага, сложи ръка на рамото на Хифела и се вторачи за момент в дълбоко разположените очи на подчинения си. После излезе, без да каже и дума. Лицето на Черепа никога не се чувстваше удобно, когато получаваше одобрение, да не говорим за обич. Но това беше бащинска благословия, дарена на верен син, следователно бе свята.
52.
Денят беше горещ и влажен, неприятен още в десет сутринта, а по обед — едва поносим. В хотелската стая на Кенеди, където климатикът на стената се оказа празна пластмасова кутия, времето течеше бавно.
Но за наблюдателите беше още по-лошо. Покривът на сградата срещу хотела бе нагорещен като тиган. Диема намаза бледата си кожа с цинков препарат и понасяше жегата стоически. Ръш, все още в колата, не беше такъв стоик, но тя му бе забранила да мести аудито на сянка. Единственото, което му оставаше, бе да отвори прозорците и да отпива непрестанно вода от пластмасовите бутилки, подредени на задната седалка. Само Тилмън, сгушен между контейнерите за боклук, беше скрит от свирепото слънце и се чувстваше сравнително удобно.
По едно време сутринта им се стори, че някой май щеше да влезе в капана им. Ван без прозорци спря до задния вход на хотела и от него излязоха двама мъже. Но те доставиха храна за ресторанта, кутии с чай и захар, пластмасови чаши и малки пакетчета бисквити. Свършиха за около десет минути и потеглиха.