В един часа, нарушавайки протокола, Кенеди се обади на Тилмън по радиостанцията, която Диема й бе дала.
— Какво? — попита той без излишни любезности.
— Нищо — промърмори тя. — Прекалено много нищо. Започвам да се изнервям.
— Съчувствам ти. Но можеш да нарушаваш радиотишината само ако има спешен случай. Има ли спешен случай, Хедър?
— Не.
— Тогава се придържаме към плана.
Тя усети по тона му, че се кани да затвори, затова заговори бързо:
— Лио, не съм убедена, че планът ще свърши работа.
Тилмън въздъхна.
— Споразумяхме се. Каквото и да направим сега…
— Не, изслушай ме. Да речем, че сме наясно с начина им на мислене и всичко мине така, както очакваме. Привличаме вниманието на Бер Лусим. Той разполага наблюдатели около хотела, но по-далеч от вас. Или пък по-близо. Някой, който седи във фоайето и чака да ме последва, щом тръгна нанякъде.
— Е, и?
— Ами може би трябва да се раздвижа. Той може да е готов да лапне въдицата, но не на място, което съм имала време да подготвя. Може да планира да ме отвлече от улицата, когато изляза.
— Още една причина да не се появяваш на улицата, Хедър — сухо отвърна Тилмън. — Тук контролираме положението. На улицата — не.
— Гледам от прозореца си към контейнерите за боклук, Лио.
— Знам. Виждам те.
— Махни ми тогава.
— Не. И не гледай към контейнерите.
— Слушай, ако залозите бяха по-малки, щях да се съглася с теб — рязко каза Кенеди, като не успя да сдържи дълго потисканото напрежение. — Но ако той ни чака да направим нещо, а ние чакаме той да го направи, той печели. Защото веселата му банда откаченяци е някъде навън и взривява бомби и обезглавява плъхове. Осъществяват плана си, който ще убие милион човешки същества. Не искам това да тежи на съвестта ми, Лио. Наистина не го искам. Не мога просто да седя тук и да се чудя колко са труповете вече.
— Но тук можем да те пазим — възрази Тилмън търпеливо. — Ако нахлуят при теб, ние ще сме точно зад тях. А навън е различно. Да не говорим за факта, че ако отново започнеш просто да се мотаеш, това няма да изглежда логично. Искаме те да мислят, че си се заела с нещо, което ги заплашва.
— Знам. Затова трябва да ми позволиш да направя нещо целенасочено.
— Какво например?
— Например среща.
Настъпи дълго мълчание, докато Тилмън обмисляше молбата й.
— Диема може да уреди да се срещнеш с някого — призна той неохотно. — Един от нейните Елохим…
— Нямах предвид истинска среща. Особено не с човек, когото те може да разпознаят. Имам предвид въображаема среща. Отивам на място, където има много хора, но само няколко входа и изхода. Място, където вие тримата лесно може да се приближите до мен.
— И какво ни осигурява това?
— Може би предимство. Ако мислят, че доставям нещо или имам среща с връзката си, може да решат да изиграят ръката си. Може да поискат да ме спрат.
Тя зачака. Мълчанието този път беше още по-дълго, защото Тилмън обмисляше последиците.
— Ще поговоря с Диема — каза той накрая.
— Решението не зависи от нея — раздразни се Кенеди.
— Не. Но тя има хора, които познават града. Ако решим да действаме, трябва да изберем подходящото място.
Отново тишина, но радиостанцията не изщрака, което подсказа на Кенеди, че Тилмън не е свършил.
— Може и да си права — призна той най-после. — Това би трябвало да е провокация. А колкото по-дълго седим тук и не правим нищо, толкова по-малко прилича на провокация. Ще поговоря с останалите и ще ти се обадя.
Той изключи радиостанцията. Кенеди метна своята на леглото и си направи чаша безвкусно кафе.
Диема дори не се опита да спори.
— Кенеди е права — каза тя. — Вероятно трябваше да го направим още по-рано. Да им дадем променяща се ситуация, на която да реагират, вместо пълно спокойствие.
— Господи, моля ви — намеси се и Ръш. — Готов съм на всичко, което ще ме извади от проклетата кола. Тук е като в сауна.
— И къде да отиде Кенеди? — попита Тилмън Диема.
— Ще разпитам.