Пътуването от Унгария не й остави време да поговори с Тилмън или Ръш. Беше хаотично безкрайно мъчение, което започна с рисковано препускане по тесни претъпкани улици към словашката граница. После нощен полет от частно летище близо до Подлужани, което се оказа не истинско летище, а само тясна писта от пресен асфалт, насипан върху трева и плевели и изгладен с градински валяци. Докато вървяха към самолета, краката им едва се отлепяха от още влажната му повърхност и шумно жвакаха.
В самолета бяха изтръгнали редица седалки и бяха приспособили тази зад тях във временна носилка, закрепяйки ранения с колани и широки лепенки. Той често губеше съзнание, тъй като лекарят Елохим очевидно предпочиташе режим с болкоуспокоителни, които действаха като химически чук. Но в един от кратките периоди, когато Тилмън бе в съзнание, Кенеди поне успя да го попита как се чувства.
— Чудесно — отговори той лаконично. — Добре съм, Хедър. Боли ме само когато се смея.
— Тя ни предаде, Лио — каза му Кенеди, като се наведе към него, за да прошепне в ухото му. — След като ти падна на хълма Гелерт, тя ни заведе у дома да се запознаем с роднините. И сега те ръководят шоуто. И нас.
Тилмън се усмихна накриво.
— Аз съм неин роднина — каза той.
Това стресна и ужаси Кенеди, която си помисли, че може би се бе издала по някакъв начин.
— Знаеше го?
— Да, знаех. И затова последвах сигнала й на хълма. Знаех, че и ти може да си в опасност. Също и момчето. Но чух… стрелба, експлозии около нея. Не можех да я оставя там. Съжалявам, че оставих вас двамата да се справяте сами.
— Не съжалявай — промърмори Кенеди. — Откъде знаеш, Лио? Какво казах?
Той поклати глава бавно.
— Нищо. Е, в „Гълъбарника“ спомена, че си дошла при мен едва след като си се запознала с Диема. Не каза, че е заради запознанството, но това бе очевидната причина.
— Мамка му — изруга Кенеди мрачно.
— Бездруго щях да разбера. Тя прилича невероятно много на майка си.
— Мисля, че приликата е само външна.
Кенеди трябваше да изрече следващите си думи, независимо колко щеше да го нарани. В противен случай раната щеше да е много по-страшна по-късно.
— Не й пука за никого от нас. Накара ги да забият игла в сърцето ти, за да те събудят и да могат да те разпитат.
Тилмън се намръщи от болка, но Кенеди не знаеше дали от раните или думите й.
— Добре — каза той.
— Добре ли?
— Тя не прави разлика между мен и Адам, а благодарение на възпитанието си смята Адам за лайно. Милион мъртви, Хедър. Това предстои да се случи. Диема играе с картите, които са й дадени, и искам тя да прави точно това. Аз самият бих го направил.
Разговорът им приключи тогава, защото вече кацаха. Диема внезапно се бе появила до тях, за да им го съобщи, и нямаше начин да разберат откога ги слуша.
За Кенеди все още бе загадка как бяха влезли в Съединените щати. Вероятно не беше официално. Самолетът трябваше да мине митническа проверка, разбира се, но никой не провери съдържанието му, нито паспортите им, имиграционните процедури не бяха спазени. Кенеди предположи, че са се приземили на отдалечено поле, използвано най-вече от търговци на дрога, а Племето на Юда се бе възползвало от мрежата си от подкупи, тайни канали и полупрофесионални връзки. Що се отнася до щатската митница, всички те представляваха товар. Който и да беше прибрал рушвета, не се интересуваше дали бяха секструженици, терористи или свенливи рок звезди.
И затова на нито един етап от процедурите не получиха възможност да се откъснат от Предвестниците и да поискат убежище. Действаха според условията на Диема и бяха изложени на нейната милост още след битката на хълма Гелерт. Бяха попаднали в откачен свят, успореден, но напълно отделен от техния. А сега съдбата им беше в ръцете на луди и на хлапета.
Беше малко след девет във влажната и слънчева неделна сутрин, което означаваше, че до Армагедон остават десет часа.
Камионът зави рязко и се заклати като лодка в прилив. Една от телохранителките на Куутма, според Кенеди беше Алус, заговори бързо на другата, която шофираше. И двете се бяха преоблекли в униформите на охранителна фирма, в случай че някой спре камионетката. Всички други получиха нови дрехи, когато напуснаха Будапеща, и сега бяха издокарани небрежно-елегантно и не привличаха вниманието. Само Тилмън приличаше на ходещ мъртвец, а лицето на Ръш бе покрито с шевове.