Ръш кимна доволно.
— Промяната е приятна като почивката.
— Добре тогава. Ще ми е нужен около час да прегледам досиетата и да си водя бележки. След това ще те помоля да вкарваш хората вътре един по един и да действаш като надзирател, докато ги разпитвам. А междувременно закуси ли вече?
Ръш сви рамене.
— Чаша чай и препечена филия.
— Най-важното ядене за деня, Ръш. Наоколо има ли място, където да продават кафе и гевреци?
Ръш кимна.
— Да. „Сам Уидж“ на улица „Джерард“.
— Геврек с пушена сьомга и топено сирене за мен, както и двойно еспресо. Ти ще решиш какво да вземеш за себе си.
Тя му подаде двайсет лири и Ръш изчезна.
Досиетата на персонала бяха банални и отегчителни точно както беше очаквала, и Кенеди успя да ги прегледа до определения час. Кафето помогна. Гумената кифла, тъй като нямало гевреци, не свърши работа.
Всички работещи в Райгейт Хаус, независимо дали на трудов или граждански договор, имаха безукорни служебни досиета. Никой не бе съден и нямаше неизплатени дългове, или поне такива, които да бъдат открити при повърхностното проучване, извършено от управата на музея. Повечето работеха тук отпреди Потопа, а почти всички начинаещи бяха повишени бързо.
На пръв поглед нямаше нищо необичайно.
Кенеди задълбочи проучването и започна да търси определени схеми. Стандартна полицейска процедура при подозрение за конспирация бе да търсиш обща територия, където конспирацията би могла да възникне. Ако двама или повече души от персонала на Райгейт Хаус бяха завършили едно и също училище или колеж, бяха работили заедно другаде или членуваха в един и същ клуб, това трябваше да бъде проучено. Но тя не откри нищо такова. Единственото общо между тях беше Райгейт Хаус.
Кенеди възприе нова тактика и затърси хобита или трудов стаж, които можеха да помогнат за придобиване на бандитски умения. И тук не откри много. Двама от пазачите бяха бивши военни, но стажът им — в транспорта и местната охрана — не навеждаха на мисълта, че някой от двамата е минал през обучението на специалните служби.
Най-после, без да разполага с повече информация отколкото в началото, тя бутна купчината по масата към Ръш.
— Разбъркай и раздавай — каза тя. — Подреди ги, както смяташ за удобно за теб, после ми ги връчвай едно по едно.
Ръш изглеждаше леко изнервен от прекалената отговорност.
— Добре ли е по азбучен ред? — попита той.
— Не — импулсивно отвърна Кенеди. — Изненадай ме.
Следващите няколко часа се оказаха изтощителни. Ръш й изпрати първо началниците. Най-важната сред тях, с изключение на Емил Гасан, бе Валъри Парминтър, която носеше титлата заместник-директор. Беше около петдесетгодишна и привлекателна по строг начин, с добре поддържан маникюр и оцветена в розово бяла коса, която имаше нарочно неестествен вид. Ако се съдеше по лицето й, тя смяташе разпита за страхотно накърняване на достойнството й.
Отговорите й на въпросите на Кенеди започнаха като кратки изречения, но скоро преминаха в едносрични думи. Лицето й казваше: трябва да изтърпя това, но не се налага да прикривам презрението си.
Кенеди се нахвърли върху нея почти доволно.
— Е — каза тя, — може да се каже, че това се е случило по време на вашето царство. В периода между напускането на стария директор и пристигането на професор Гасан.
Парминтър се вторачи в нея с леден негодуващ поглед.
— Не мисля, че времето има нещо общо.
— Аха — кимна Кенеди.
Който вади едносрична дума, умира от едносрична дума. Парминтър зачака някакво обяснение, но когато такова не последва, тя вложи наранените си чувства в изпълнено с обвинение мълчание.
— Държа да отбележа — процеди студено накрая, — че предложих подробен преглед на охраната още преди девет месеца. Доктор Лиополд каза, че ще последва съвета ми. Разбира се, това означава, че просто забрави за него.
— Имали сте съмнения в качеството на охраната — резюмира Кенеди и си записа нещо.
Парминтър се размърда на стола.
— Да.
— Но сте ги споделили само веднъж. Жалко, особено като се има предвид какво стана.
— Бях пренебрегната! Човек може да си удря главата в стената, но не вечно.
Кенеди стисна устни.
— Изразихте ли тези съмнения в имейл? Или докладна записка?
— Не — раздразнено отвърна Парминтър. — Само в личен разговор.