И издържа. Спечели. Взе всичко, което учителите й даваха, преработи го и като паяк го върна в копринена нишка. Само най-старият учител, Ритуел, който преподаваше някои от уроците по психология, й даде по-ниска от отлична оценка. Всъщност я скъса. Когато тя го потърси да попита защо, той отговори прямо, но загадъчно:
— За да те накарам да поспреш.
— В какво да поспра? — попита тя.
Ритуел разтвори ръце и й показа празните си длани.
— Не знам — призна той.
— Тогава…
— Бездействието може да е важно като действието. Паузата, преди да действаш, е изпълнена с много неща и едно от тях е истината.
— Но аз не се провалих на изпитите ти — запротестира тя. — Отговорих на всички въпроси. Не вярвам да съм допуснала значителни грешки.
— Въобще не допусна грешки. И точно това ме притесни. Мисля, че някой ден може да ти е от полза да знаеш, че не си съвършена. Близостта до съвършенството понякога е опасно нещо. Имам предвид, опасно за душата.
Предстоеше й още един изпит, за който учениците си разменяха откачени слухове и безвкусни шеги. Всички знаеха само, че ще бъдат изпитани, когато най-малко очакват това. И човек може да се провали, ако изтърси неподходяща дума или направи неподходящо движение.
Една вечер, след като хапна в стола, девойката бе заговорена от вестител, който й каза, че Ушана я чака във фитнеса. Когато стигна там, намери учителката на тъмно. В краката й бе коленичил мъж, всъщност момче. Ръцете и краката му бяха вързани с къси вериги към един от гимнастическите коне, към който бяха прикрепени железни халки. Момчето бе на нейната възраст, но с бяло-руса коса, каквато почти никога не се срещаше в племето. Беше с наднормено тегло и облечено в причудливи къси панталони и туника без ръкави, на която пишеше „Домашно приготвена за по-хубав аромат“. То бе ужасено, а по бузите му имаше следи от скорошни сълзи.
Момичето веднага разбра какво се очаква от него, но не каза нищо. Представи се на учителката с почтителен поклон и пренебрегна момчето напълно, докато Ушана не кимна към него.
— Това е Роналд Стивън Пинкъс — каза тя. — Поздрави го на собствения му език.
— Какъв е неговият език, Танану? — попита девойката.
Беше наясно, че не трябва да приема английския за даденост, макар надписът на тениската да бе на този език.
— Английски — отговори Ушана с одобрение в гласа.
Момичето се завъртя.
— Добър вечер, Роналд Стивън Пинкъс — каза то.
На лицето на момчето се изписа изражение, в което бяха примесени изненада и надежда.
— Мамка му! — изкрещя то. — Говориш английски! Слава богу! Слушай, станала е някаква грешка. Мислят ме за някой друг, но аз съм никой. Отведоха ме от улицата и е… ами не знам. Не знам какво искат.
Девойката му обърна гръб и погледна Ушана.
— Убий го — нареди й учителката.
Момичето кимна в съгласие, но не помръдна. Искаше да е сигурно.
— За какво престъпление? — попита то.
Момчето нямаше представа за какво си говорят.
Погледна от нея към Ушана и обратно. Вероятно си мислеше, че момичето предава на учителката онова, което той му е казал.
— Няма престъпление. Убий го, защото аз ти нареждам.
И тя го направи. С голи ръце, защото не беше определено оръжие. По-късно заплака, но безмълвно и никой в общежитието не я чу. Роналд Стивън Пинкъс не беше от племето. Беше нередно да плаче за него, а и срамно. Тя си обеща, че следващия път ще се справи по-добре.
Когато му дойде времето, я изпратиха обратно при Куутма с бележка от учителите й, в която пишеше само: „Тя е готова“.
Куутма я приветства с бащинска прегръдка и изрази страхотно задоволство от постиженията й. Девойката му благодари мило. Никой от двамата не спомена оценката по психология, дадена й от Ритуел, и така тя си спести необходимостта да критикува един от наставниците си.
Куутма я почерпи с пресни плодове и вода, подправена с канела и карамфил. Предложи й и вино, но тя не обичаше алкохол. Той пречеше на поемането на келалит и забавяше реакциите.
Поседяха в дружелюбно мълчание известно време в същата стая, където се бяха срещнали преди три години.
И Куутма мислеше за старата им среща.
— Веднъж вече ти казах, че имам план за теб — започна той. — Време е да го задействаме.
За момент девойката преживя приятно объркване. Ако Куутма я бе повикал тук, за да й нареди да действа, значи тя наистина вече бе Предвестник. Простичките му думи бяха церемонията по дипломирането й, тържественото й влизане в елитните редици на Елохим.