Девойката бе свикнала с насилието, но този разказ я шокира. Стомахът й се сви, а в гърлото й се надигна горчилка. Тя се помъчи да си възвърне самообладанието и пропусна някои от думите на Куутма.
— … разбира се, вече е невъзможно този човек да се върне във външния свят. Той бе принуден да се лиши от призванието си. А и срамът му е ужасен. Помоли да му позволим да се оттегли и да се самоубие, но му казах да помисли малко и да прекара известно време със семейството и приятелите си. Надявам се, че те ще го върнат към нормалния живот, който би могъл да го излекува.
— Този Бер Лусим е чудовище — отбеляза момичето, чието гърло все още бе пресъхнало и горчиво.
— Вероятно — въздъхна Куутма тежко. — След тази жестокост го изложихме на публично порицание — храк бишат. Както знаеш, това проклятие навремето е било запазено за хора, обладани от дявола! То означаваше, че Бер Лусим е смятан за дявол, а не човек. Най-после си спечели титлата, която вече му бе дадена — каза Куутма и се поколеба за миг. — Кажи ми, малка сестричке, когато растеше в сиропиталището, преживявала ли си някога жестокост или отхвърляне заради произхода си?
Момичето се вторачи в него, объркано от внезапната промяна на темата.
— Понякога — отговори то най-после. — Но това беше преди много време.
— Другите деца те обиждаха и те наричаха с лоши имена?
Девойката се замисли. Да, разбира се, че го бяха правили, но обидите им не означаваха нищо за нея. Учителките и сестрите бяха тези, които я бяха наранили със студенината и презрението си. Но после тя се научи да се затваря в малко местенце в себе си, където не можеха да я докоснат, и да обича цветовете и шарките повече от хората.
— Как те наричаха? — попита Куутма.
— Беше много отдавна — повтори момичето.
— Сигурен съм, че помниш — подтикна я той.
— Наричаха ме „копеле“.
А също и „смеска“, „курвенска рана“, „мелез“, „адамова ябълка“. Стотици обиди, все едни и същи. „Майка ти излиза във външния свят, разтваря крака и чака някой да я оплоди, а после се появяваш ти.“
— Бер Лусим също бе дете на жена от Келим. Вероятно обидите, които е изтърпял като дете, го настроиха срещу Келим.
Куутма вдигна чашата си, сякаш за да отпие отново, но само се вторачи във водата и не проговори дълго време.
— Шеколни беше прав в едно отношение — промърмори той накрая. — Промяната… промяната може да настъпи, независимо дали искаме, или не. Дори не съм убеден, че ще е за лошо. Вероятно на този етап застоят е най-лошия ни враг. Застой и упадък.
Той се отърси с видимо усилие от мрачното си настроение, погледна момичето и вдигна чашата си за наздравица.
— Не трябва да говоря по този начин в деня на триумфа ти — каза той. — Наблюдавах те по време на обучението. Не знам дали си наясно с това?
Тя, разбира се, беше наясно, но прояви скромност.
— Да — каза Куутма. — Наблюдавах те и бях доволен. Горд. Радостен. Преживяла си най-лошото и въплъщаваш най-доброто. Надявам се да доживея да видя как се издигаш до висотите, които заслужаваш.
Момичето се почувства неудобно от похвалите.
— Какво трябва да направя? — попита то, за да промени темата, а и защото изпитваше силно желание да научи задачата си.
— Изпращам те срещу Авра Шеколни и Бер Лусим — простичко отвърна Куутма. — Искам да разбереш колко на брой са еретиците, къде се намират и какво правят.
— И да ги доведа у дома да бъдат съдени?
— Не — поклати глава Куутма и потта по челото му проблесна. — Или поне не веднага. Бер Лусим е страшен противник и не знаем колко души го подкрепят. Не можеш да се справиш с всички сама. Помисли в какво неудобно положение ще си при подобна среща. Няма да можеш да постигнеш много по този начин.
— Тогава ми дай помощници, които са достатъчно силни — каза девойката.
Не се съмняваше, че тя ще е водачка на групата. Не подценяваше уменията си, а и Куутма не би говорил по този начин с обикновен воин.
— Да — отвърна той. — Ще го направя.
Докато й обясняваше плана си, тя започна да проумява защо й бе предложил да се откаже, ако иска. Но не възнамеряваше да се отказва. Знаеше, че скрупулите на Куутма са неоправдани, а това, което според него би я затруднило, щеше да й се удаде много по-лесно, отколкото би могъл да си представи.
Той завърши речта си и зачака отговора й.
— Ще се нуждая от ново име — каза тя накрая.