Диема сведе глава, отчасти за да скрие изписаната по лицето й вина, а и защото наистина се срамуваше.
— Няма да се повтори — обеща тя решително.
— Роналд Стивън Пинкъс — каза Куутма, като наблегна на всяка дума. — Момчето, което уби. Проучвала си семейството му, родителите и живата му сестра. Защо го направи?
Диема се насили да погледна Куутма в очите.
— Просто от интерес — отговори тя. — Нищо повече. Учителите ни учеха да изследваме системата в света на адамитите. Семейството на момчето е система. Моето действие я промени. Исках да видя как системата реагира на промяната.
— И нищо повече?
— Нищо повече, Танану.
Куутма кимна.
— Нарече се с името на семената от смокиня — напомни й той. — Проучи ги. Лекотата е добродетел, която ще ти послужи чудесно. Да летиш през живота на адамитите, но без да го докосваш и без да бъдеш докосната. Казвам го не да ти се карам, а за да ти помогна.
— Какво да правя сега? — попита Диема, която отчаяно искаше да смени темата.
— Събери ги — бързо отговори Куутма. — Всичките. В определения ред, който вече обсъдихме.
И тя го направи. Остави провидението да си свърши работата. Остави чука да се срещне с пирона.
Трета част
Чукът
19.
В седем и половина сутринта Саутхамптън Роу вече бе оживена. Рулетките на магазините бяха вдигнати наполовина, така че служителите да се пъхнат отдолу и да започнат да подреждат рафтовете. Луксозните кафенета и закусвални бяха претъпкани с ранобудници, които се отправяха към магазините и офисите в Уест Енд, а по-евтините — с изморени чистачи и охранители, приключили нощната си смяна.
Кенеди вървеше сред тях като временен гост, който не принадлежи нито към нощта, нито към деня. Умора и тревога я отдалечаваха от всичко. Чувстваше се така, сякаш повърхността на мозъка й е изтъркана с шкурка.
Предишната вечер напусна апартамента на Изи само с дрехите на гърба си. И двамата й нападатели бяха още в безсъзнание, а Самал вероятно щеше да има нужда от сериозна медицинска помощ, ако иска някога да свири на пиано или да каже изречение с повече от една сричка. Но нервите на Кенеди бяха съсипани и тя не можа да се принуди да си събере багажа в присъствието на двете неподвижни мъжки тела, които трябваше да прескача, докато търси блузите и панталоните си сред елегантните рокли и секси бельото на Изи.
Затова просто напусна жилището, като заключи вратата зад себе си.
Отби се бързо в своя апартамент на долния етаж, където метна няколко ризи и малко бельо в сакче.
Беше посъветвала Изи да промени напълно начина си на живот. Когато те преследват, най-лошото е да се придържаш към навиците си и да се виждаш с познатите си. Рано или късно ще попаднеш в капана. Тя последва собствения си съвет. Отдалечи се на километър от дома си, преди да хване такси.
— Накъде, скъпа? — попита таксиджията.
— Откъде взе последния си клиент? — попита го Кенеди.
— Кво?
Таксиджията очевидно заподозря нещо лошо във въпроса.
— Последният ти клиент — повтори Кенеди. — Откъде го взе?
— От площад „Талбът“ до гара „Падингтън“.
— Чудесно. Закарай ме там.
Изборът беше добър. Площад „Талбът“ се отваряше към „Съсекс Гардънс“, където всяка втора къща беше хотел. Кенеди си купи няколко неща от денонощно магазинче, после се регистрира в един от хотелите, подходящо наречен „Бастион“, с плесенясали пиластри, обрамчващи вратата, и надпис в долния ъгъл на прозореца, който обещаваше „Безплатен безжичен интернет“.
Плати стаята в брой. Администраторът настоя да види лична карта с името Конрой, което тя му бе дала, но Кенеди приспа любопитството му с няколко двайсетачки.
Стаята имаше странна форма и очевидно бе обособена от части от съседните стаи. Кенеди подремна малко в тясното единично легло, но болката в наранената й страна я будеше всеки път, когато променеше позата си. Накрая се отказа и легна неподвижно по гръб, вторачена в олющения гипс на тавана, като се опитваше да осмисли как нещата се бяха объркали за толкова кратко време.
Не беше случайно. Светкавицата не удря на едно и също място два пъти, без да има причина за това.
Племето на Юда бе изпратило Предвестниците си, Елохим, да я убият.