Но момичето, което я спаси, също се представи за Елохим.
Колела вътре в колелата, пожари в пожарите.
Когато дневната светлина проникна през пердетата с щампи на цветя, тя стана и се изкъпа. Водата въобще не стана гореща, но бе достатъчно топла да накара плитката й рана да закърви отново. Кенеди изпита облекчение. Раната бе покрита с коричка и сега кървеше само защото я бе отворила отново. Имаше късмет, че Предвестниците използваха различни ножове за мъчения. Предназначените за убийство обикновено бяха напоени с мощно лекарство против съсирване, което правеше дори плитките рани смъртоносни.
Тя се избърса, съсипвайки хавлията, после дезинфектира и превърза раната. Време беше да действа. И отново да се превърне в мишена.
Защото първата й спирка щеше да бъде Лио Тилмън.
Кафене „Пантеонът“ на улица „Монтагю“ имаше толкова тясна и невзрачна фасада, че името му сигурно бе иронично. Когато Кенеди влезе вътре, откри, че е единствената клиентка, но пък помещението бездруго не можеше да побере повече от осем човека. Две маси, покрити с карирани найлонови покривки, стояха точно до вратата, в симетрия с двете навън. Зад тях имаше хладилник, прекалено голям за малкото пространство, който блокираше половината от тезгяха. На стената срещу автомата за напитки мърлява бяла дъска рекламираше специалитетите за деня — фалафел, сарми, салата с фета сирене. За гръцко кафене не звучаха толкова специални.
До тезгяха мъж със слабо спортно тяло, зализана назад коса и бандитски мустак, който изглеждаше като взет от чуждо лице, подреждаше парчета баклава върху кръгъл поднос.
— Здрасти — каза Кенеди. — Опитвам се да се свържа с Лио. Лио Тилмън.
Мъжът не вдигна очи от подноса.
— Да — отвърна той. — И?
— И ми казаха, че мога да му оставя съобщение тук.
— Аха.
Кенеди зачака, но не последва нищо друго.
— Ако ви оставя съобщение — продължи тя, — може би ще го предадете на Лио следващия път, когато мине оттук. Ако няма да ви затрудни прекалено много.
— Аха — повтори мъжът. — Ако.
— Слушайте — каза Кенеди. — Познавате ли Лио, или не? Ако не, изчезвам от живота ви.
Мъжът я погледна за първи път.
— Не си в живота ми, скъпа — сериозно каза той. — Ако видя този човек, ще му кажа, че го търсиш.
Той сви рамене и й се усмихна тъжно.
— Това е всичко, което мога да направя.
Кенеди прикова очи в неговите.
— И какво ще му кажеш? Дори не ти се представих.
— Ще му съобщя, че го търси много красива жена. И ще опиша хубавото ти лице и прекрасно тяло в такива подробности, че веднага ще разбере кого имам предвид.
Търпимостта на Кенеди към подобни дивотии не бе особено висока. Тя отвори уста, за да го наругае, но забеляза, че мъжът гледа над рамото й.
Тилмън стоеше зад нея, пъхнал ръце в джобовете си.
— Радвам се да те видя, Хедър — каза той. — Влез в кабинета ми.
Тя реши, че Тилмън има предвид кафенето, но се оказа, че кабинетът му е на Корамс Фийлдс, красива зелена площ на запад от улица „Грейс Ин“. В дните, когато Корам бил болница за безпризорни, полетата наоколо били пълни с градски сираци, откриващи какво е трева. В наши дни поляните бяха пълни най-вече с чуждестранни студенти и чиновници от съседните адвокатски кантори, излезли в обедна почивка.
Тилмън седна на пейка и махна на Кенеди да се настани до него. За момент тя пренебрегна поканата му и го огледа. Трябваше да признае, че той изглежда добре. Или просто първия път, когато го бе срещнала, беше действал на изчерпани батерии след дванайсет години кръстоносен поход, който съсипваше мозъка и тялото му бавно, но сигурно. Все още приличаше на ирландски докер с проблеми с контрола над гнева, но сега имаше вид на докер, който отива на църква, а не към кръчмата, където да продължи самоубийственото си пиянство. Седеше, облегнал огромните си ръце на коленете си. Пясъчнорусата му коса, сега посребряла на слепоочията, беше сресана назад и вече не стърчеше дивашки нагоре.
— Добре — каза Кенеди. — Просто исках да ти оставя съобщение. Казаха ми, че „Пантеонът“ е пощенската ти кутия. Но ти ме видя да идвам, нали?
— Джон ми съобщи, че искаш да се свържеш с мен — призна Тилмън.
— И какво? Реши да се нанесеш в кафенето, докато се появя? Завиждам ти, че имаш толкова много свободно време, Лио. С мен не е така. Защо просто не ми се обади?
— Манолис ми помага с нещо — каза Тилмън. — С един мой проект. И следващото, което се канех да направя, бе да ти се обадя, Хедър. Веднага след като приключа с това.