Тонът му беше кротък и спокоен. Истината бе, че гневът й нямаше нищо общо с него. Предишната вечер се бе почувствала адски безпомощна, завързана за леглото с широко разтворени крака, докато двама мъже я заплашваха и биеха. После видя нападателите си размазани от бой, но това не й помогна много да преодолее собствената си болка и унижение.
— Карам кофти седмица — сподели тя с Тилмън. — Извинявай. И аз се радвам да те видя.
Тя седна до него, сдържайки нервността си, която я караше да стои права и да се движи.
Тилмън не направи опит да я докосне. Не си падаше много по прегръдки и целувки. Навремето, когато издирваше семейството си, живя като монах достатъчно дълго, за да превърне самотата в свое естествено състояние. А човек не може да се откаже от подобно нещо лесно, след като то е станало негова природа. Не се опита да я накара да говори, просто зачака, тъй като знаеше, че Кенеди ще му разкаже всичко, когато настъпи подходящият момент.
— И какво правеше в кафенето? — попита тя отново. — Джон Партридж каза, че си зает с работа. Какво означава това за теб в наши дни?
Тилмън се засмя.
— Май никога не означава едно и също. Но това не е точно работа. А по-скоро нещо като страничен ефект от работата. Наблюдават ме. Опитвам се да науча кои са и какво искат да направят, но са достатъчно добри, за да не мога да ги хвана.
Кенеди се разстрои и той го прочете по лицето й. После я зачака кротко да му обясни.
— Добре — каза тя. — Това никак не ми харесва. Може да не е свързано с причината поради която съм тук, но май не е твърде вероятно.
Тя му разказа за събитията през последните няколко дни, сбито, но с колкото се може повече подробности. Искаше Тилмън да види всичко от нейната гледна точка и да разгледа парченцата от мозайката, които водеха до кошмарен и нежелан извод. Но спря със смъртта на Алекс Уелс. Не можеше да говори за случилото се след като напусна болницата и се прибра у дома. Не и с Тилмън. Не още.
— Племето на Юда — промърмори той, когато тя свърши.
Изрече го с притъпено учудване, сякаш това бе едновременно неочаквано и очевидно — нещо като фаворитът в конно надбягване да спечели, след като си заложил на него.
— Да — кимна Кенеди, леко раздразнена от спокойствието му. — Племето на Юда, Лио. Онези, които убиха партньора ми, откраднаха семейството ти и почти… — Тя се стегна, доловила истеричната нотка в гласа си. — Не се справям с всичко това добре — призна. — Минаха три години и положих усилия да забравя. А сега… струва ми се, че никога не съм се отдалечавала от него. Сякаш никога не сме се връщали от Мексико.
— Но се върнахме — напомни й той, като я изгледа безмилостно. — Хедър, те хвърлиха всичко върху нас, но все пак се измъкнахме. Сегашното положение е различно. Сега се движиш по ръба на нещо, в което те са замесени. Може дори да не сглобят мозайката. Може да не са те разпознали. Или да не са наясно, че знаеш всичко за тях.
— Ще ми се да можех да го повярвам — отвърна Кенеди измъчено. — Но не вярвам. Нито пък ти. Ако ставаше дума само за мен, щях да повярвам. Може би. Че е просто лош късмет. Но не съм само аз, а и Емил Гасан. Двама от тримата в света, които знаят, че Племето на Юда съществува. А това променя нещата, нали?
— Може би — въздъхна Тилмън.
— Може би?
— Бих могъл да обоснова предположението си. Всичко това изглежда свързано с онази книга, нали? А специалността на Гасан е разчитането на стари текстове. Затова не е чудно, че се е намирал наблизо, когато книгата е била открадната. Или унищожена. Или каквото и да се е случило с нея.
— Само дето той не е бил наблизо, а е бил привлечен по-късно. Също като мен.
— И все пак. Старите текстове са специалността му. Логично е да се намира там. А когато са го помолили да наеме частен детектив, да не мислиш, че е имал голям избор? Познавал е само теб. Ти си единствената личност с подобна професия, която той познава.
— Значи е само съвпадение?
— Само съвпадение. Защото алтернативата е да мислим, че вселената променя формата си само заради теб. А след като започнеш да разсъждаваш така, значи имаш сериозни психически проблеми.
Кенеди не спомена, че точно той няма право да подхвърля подобни забележки.
— Е, благодаря ти, че ми даде логично обяснение, Лио — каза тя. — Но от моето място нещата не изглеждат така. Музеят можеше да се насочи поне към стотина други палеографи. А и онзи, който е отговарял за колекцията, да получи инфаркт точно тогава… и кражбата да стане в точно този момент… Бих казала, че определено не е съвпадение.