Всъщност в решението й имаше още нещо и то бе истинската причина, поради която беше дошла. Живата му дъщеря. Табе. Защото бе невъзможно да видиш лицето на момичето и да го чуеш как говори, без да забележиш приликата. Но пък тя бе останала с Диема за кратко, при това по време, когато мозъкът й не разсъждаваше трезво. Можеше да е сгрешила. Възрастта на момичето бе подходяща, но какво, по дяволите, означаваше това? Всички Предвестници бяха млади. Дрогата, която взимаха, за да увеличат силата и бързината си, ги убиваше, преди да остареят.
— Има и още нещо — призна тя. — Нещо, за което трябва да ти разкажа, но още не мога да го направя. Не знам дали съм права, а ако греша, може да е…
Тя замълча. Мамка му, бе навлязла в опасна територия.
— Кълна се, Лио — каза тя, усещайки кухото звучене на подлите си думи, — веднага щом се уверя, ще ти кажа. А тогава… ами тогава ще искам да се намесиш. Просто ще трябва да се намесиш.
— А дотогава трябва да се доверявам на инстинкта ти?
— Да.
— Добре — кимна Тилмън. — Доверявам ти се — въздъхна той тежко. — Странно. Дълго време си мислих, че вече съм спокоен. Знаех, че Ребека е мъртва. Знаех как е умряла и защо. Знаех, че децата ми са добре и щастливи, макар да са с онези маниаци. Мислех, че това е достатъчно. Но напоследък ме притеснява. Как мога да знам, че те са някъде там, и да не се опитвам да ги намеря? Дори да ги видя само отдалеч, това ще означава толкова много за мен. Идването ти тук е странно, но по хубав начин. Сякаш всичко, което смятах, че съм положил в гроба, се събужда отново.
Не всичко, помисли си Кенеди. Не и Озия или Цефас. А точно заради тях се страхуваше да го остави да се доближи прекалено много. Това засилваше риска той да узнае какво бе направил, а Кенеди бе убедена, че знанието ще го унищожи.
— Лио — каза тя, — открихме дома им веднъж и те го напуснаха. Няма начин да ти позволят да го намериш отново. Мисля, че трябва да забравиш за това. Моля те, повярвай ми, не съм тук, за да те въвлека в моите бъркотии. Дойдох да те предупредя да внимаваш и… Не, това е всичко. Просто внимавай. Ако имаш възможност да се покриеш някъде, направи го. Когато всичко свърши, ще ти оставя съобщение в кафенето. И ще дойда да ти разкажа какво е станало. Може би дори ще имам новини за теб.
— Хедър — кротко отвърна Тилмън, — знаеш колко те уважавам, нали? Просто не мисля, че нещата ще се развият по твоя начин. Дори ако исках да си седя кротко, аз съм единственият, когото можеш да помолиш за помощ. Единственият, който знае как действат тези копелета.
— Не те моля за помощ — каза Кенеди с отчаяние в гласа. — Всъщност моля те да не ми помагаш. Имам… уредила съм нещо. Доста сложно. И ако се намесиш може да го съсипеш. Моля те, Лио. Стой надалеч, докато ме няма.
— Нещо сложно.
— Да.
— Някаква измама?
— Щях да ти кажа, ако можех.
Тилмън се засмя.
— По дяволите, Хедър. Как е възможно да си била ченге толкова много години и още да не те бива в лъжите? Дори не можеш да ме погледнеш в очите. Слушай, имаш нужда от мен, а аз ти предлагам помощта си. Доброволно. Не трябва да ми отговаряш категорично сега. Просто поддържай връзка, а когато приключа с другата си работа, ще бъда на твое разположение. Къде си отседнала? Предполагам, че не си в собствения си дом?
— Не — отговори Кенеди. — Не съм на място, където някой може да ме намери.
— Добре, но все пак не се отпускай — предупреди я той. — Трябва да поддържаме връзка дори ако не желаеш да се намеся в играта ти. Особено ако не искаш да се намеся. Имаш ли лист и химикалка? Напиши ми адреса си.
Кенеди осъзна, че Лио внимава да не би някой въоръжен с дългообхватен подслушвател да чуе адреса й. Тя се поколеба за миг, но нямаше причина да не му даде адреса на хотела. Ако се случеше нещо — ако Елохим се появяха и в неговия живот, нямаше да е лошо да може да я уведоми веднага. Тя написа името и адреса на хотела на гърба на стара разписка, която намери в чантата си. Подаде я на Тилмън, а той я прибра в джоба си, без да я погледне.
— Ще поговорим скоро — обеща й.
— Ще те извикам, ако имам нужда от теб — отвърна Кенеди. — Ще оставя съобщение в кафенето. Стой далеч от мен и от всичко това. Поне докато ти се обадя.
— Не обещавам — усмихна се Лио. — Но все пак нека поддържаме връзка. Хубаво ще е всеки от нас да знае къде се намира другият, в случай че стане нещо. Приемам, че ще мога да те намеря на този адрес, освен ако не ми съобщиш, че отиваш другаде. Ясно ли е?