— Каква е задачата ми? — попита тя.
Гасан вдигна ръка и сви кутрето си, после започна да отброява с показалеца на другата си ръка.
— Три задачи — отвърна той. — Ако приемеш. Първо, искаме да знаем как е бил осъществен взломът, за да премахнем дефекта в охраната.
Кенеди кимна. И тя си бе помислила същото.
— Второ, искаме да знаем дали нещо е било откраднато. А ако отговорът е отрицателен, искаме да научим какво е правил взломаджията, докато е бил в помещенията ни. Ако е имало вандализъм, това може да е дори по-сериозно от кражбата. А, да, бихме искали да узнаем и кой е бил наранен, разбира се — добави той.
— И трето?
— Искаме да намериш взломаджията. И ако се налага, да го арестуваш.
— Вече не работя в полицията, Емил.
— Знам. Разбира се, знам и защо. Просто те молим да ни предоставиш фактите — досието, уликите и всичко, което си открила. И да оставиш останалото на нас. Ако решим, че е необходимо, ще уведомим полицията.
— Мога ли да задам глупав въпрос?
— Винаги.
— Защо полицията вече не се занимава със случая?
Гасан се заигра с остатъка от тортата си.
— Това е положение, което наследих — предпазливо каза той. — Имаше полицейско разследване, но не бе особено сполучливо. Проникването в помещенията не е престъпление, освен ако има щети, а това беше единственото престъпление, което можехме да докажем. Разследването замря и музеят се примири. Вече бяха решили, че ще е по-разумно да се отнесем по-дискретно към въпроса. Мерилин Милтън настоя, че попечителите на музея искали аз лично да се справя с проблема, при това без участието на официални агенции.
Кенеди се усмихна.
— И ти се сети за мен?
Гасан отговори на усмивката й.
— Най-неофициалната личност, която познавам.
— Добре — кимна тя. — Ще се наложи да заговоря за пари, защото…
— Разбира се! — възкликна Гасан. — Извини ме, че не споменах за това по-рано.
Той бръкна в джоба си, извади лист хартия и го плъзна по масата към нея. Беше чек на нейно име от банковата сметка на „Валидъс Тръст“. Отпечатаната сума възлизаше на двайсет хиляди лири. Кенеди се вторачи в четирите нули. Фактът, че пред тях имаше и друга цифра, веднага разграничи тази работа от предишната й.
— Приемлива ли е сумата? — попита Гасан.
— Да — прямо отговори тя. — Напълно. Но бих искала да определим условията на договора ми. Не се обиждай, но задача номер три — намирането на взломаджията — може да се окаже непосилна, ако не успея да се сдобия с други следи към него. Не искам да работя по този случай цял живот. Нито пък да ми се наложи да връщам парите.
— Това е съвсем логично. Мерилин отбеляза, че това е заплащане за четири седмици от времето ти, което ще е посветено изключително на нас, ако това е възможно. Но ако имаш други случаи…
— Нямам други случаи. Това бяха дивотии.
— Е, бива те в дивотиите.
— Благодаря. На кого ще докладвам?
— Ще докладваш на мен, а аз — директно на борда на музея и на „Валидъс“. Те са нещо като мои посредници и музеят няма проблеми с това. Що се отнася до правомощията ти, предлагам да ти дам пълномощно. Така ще можеш да правиш всичко, което мога и аз. Да говориш с персонала. Да обикаляш цялата сграда. И да имаш пълен достъп до информацията.
— И да се консултирам с хора извън музея?
Професорът сви устни.
— Когато е подходящо. И стига да се поддържа пълна дискретност. Мисля, че това е разумно условие.
— Напълно. Ще поема работата.
— Радвам се да го чуя.
Гасан размаха ръце във въздуха, изглеждаше готов да се наведе и да я прегърне.
— Добре — каза Кенеди, като предотврати действията му, — искаш ли да ми покажеш местопрестъплението?
— Разбира се.
Професорът стана и й махна да го последва.