Кенеди затвори имейла. Дали това беше свързано по някакъв начин с кражбата на книгата на Толър? Дали някаква извратена логика свързваше взлома в Райгейт Хаус с клането, станало на четиристотин километра разстояние? Крадеш книга, а после заколваш цяла стая с мъже и жени? За повечето хора тези престъпления не принадлежаха към една и съща група. Но за Предвестниците на Племето на Юда, убивали в продължение на векове, за да запазят неприкосновеността на писанията си, беше нещо съвсем възможно.
Обзе я кошмарно подозрение. Тя бръкна в джоба си и извади списъка на Бен Ръш: имената на потребителите от Британската библиотека, получили достъп до книгата на Толър, а после изчезнали. Сравни го с убитите в Нънапълтън Хол. Списъците бяха абсолютно еднакви.
Кенеди имаше здрав стомах. Но мозъкът й се разбунтува срещу това зверство. Значи не ставаше дума за отвличане, а за масово убийство. Извършено със зловеща точност и грижа. Племето на Юда, което смяташе извършените от него убийства за напълно оправдани, а не грешни, отново действаше на свобода по света.
Не. Никога не бяха изчезвали. Тя потърси данни за Нънапълтън Хол в интернет. Не се изненада, когато откри, че мястото е било превърнато от манастир в дом веднага след Гражданската война, когато един от бившите генерали на Кромуел си търсел място да се установи и да отглежда рози и когато Йохан Толър започнал да проповядва из цяла Англия второто пришествие на Христос.
Тя направи и още нещо. Затърси „плъхове с отрязани глави“. Нямаше представа за какво говореше Прентис в имейла си, но търсачката й даде отговора бързо. Някой бе застлал Уайтхол в Лондон с плъхове с отрязани глави — около хиляда на брой. Полицията твърдеше, че става дума или за протест на организациите за защита на животните, или за тъпа ученическа шега. Плъховете бяха грижливо разположени пред сграда, наречена „Къщата за банкети“, проектирана от Иниго Джоунс и завършена през 1622 година.
Кенеди си помисли, че вижда парченцата от мозайка, но е прекалено близо до нея, за да осъзнае какво точно представлява. Очевидно означаваше нещо. Тя просто трябваше да намери гледната точка, от която всички смахнати дребни подробности ще се слеят в лице, дума, отговор. Всичко това със сигурност щеше да придобие смисъл на даден етап.
А тази мисъл беше най-страшната от всички.
29.
Тилмън лежеше в гъстите храсти и наблюдаваше склада с бинокъл. Беше се проснал по корем и се стараеше да не се движи. Камуфлажният му костюм щеше да го скрие от чужди погледи, но докато небето потъмнееше напълно, движението все още можеше да го издаде.
Складът не кипеше от оживена дейност, но все пак разни хора се движеха напред-назад. Два пъти през деня пристигнаха камиони, които бяха вкарани вътре по товарната рампа вляво от погледа му. Единият излезе с друг шофьор и потегли по страничния път, като мина на около три метра от Тилмън. Другият беше все още вътре. Вероятно го товареха или разтоварваха, но вратата на склада бе спусната и заключена, така че бе невъзможно да се разбере точно.
През целия ден хора се движеха зад прозорците бързо и целенасочено. В предния двор седем коли — всичките сравнително нови, но незабележителни — стояха една до друга. Сигурно принадлежаха на управителите на персонала, тъй като стояха там през цялото време, докато Тилмън наблюдаваше, и никой не се бе доближил до тях.
Това беше мястото, до което Манолис бе проследил мотора. Но от него и от момичето нямаше и следа. Възможно беше гъркът да бе допуснал грешка, а и самият той наблегна, че това е само догадка. Камерите не бяха записали мястото, където моторът бе оставен за през нощта. Складът бе връзката между последните му записани местоположения всеки ден. Понякога момичето се бе приближавало до него от запад, но по-често от север или изток. Беше идвало тук всеки ден около полунощ или малко по-късно, а моторът не се появяваше никъде по камерите до шест или седем на следващата сутрин. Ако девойката не беше прекарвала нощите в склада, то го бе правила достатъчно близо, така че сградата заслужаваше нещо повече от обикновен небрежен поглед.
По документи складът принадлежеше на товарната компания „Скоростен превоз“. Името и логото на фирмата бяха изрисувани на предната и задната врата на сградата. Логото приличаше на един от трилитоните в Стоунхендж: широка хоризонтална отсечка с две вертикални, спускащи се надолу. Отсечката вдясно докосваше горната, но между лявата и горната имаше тясна пролука. Тилмън не знаеше какво би трябвало да представлява това, но то дразнеше паметта му по неприятен начин. Беше го виждал и преди и тогава също не го бе харесал.