Всъщност не харесваше нищо на това място. Това, че беше пълно със заети хора, но почти нищо не влизаше и излизаше от него, бе подозрително. Тилмън имаше силно желание да види с какво точно се занимават тук, и знаеше, че единствената му възможност щеше да е посред нощ. И затова още лежеше във високата трева с изтръпнали крака, а малки камъчета се забиваха в гърдите му.
Той насочи бинокъла си към задната врата и товарната рампа, прозорците и покрива. Видя охранителни камери, разбира се, но и няколко места, откъдето можеше да проникне безопасно. Алармената система не изглеждаше особено сложна и непреодолима. На етикета й пишеше „Охранителни системи «Уестман»“. Тилмън знаеше какво има вътре в кутията и какво това съдържание може или не може да направи. Стига да не бяха променили основните му спецификации, щеше да е просто куче, забравило да излае.
Но вероятно имаше и кучета. И пазачи. Може би дори имаше нощна смяна. Ако беше така, той трябваше да промени плана си.
Но с потъмняването на небето един по един служителите на склада се отправиха към колите си, навличайки палтата си, и отпътуваха. Тилмън реши, че шансовете му са се увеличили.
Предният двор вече бе празен, но той зачака търпеливо. След петнайсет минути мъж в черна униформа излезе от задната врата, заключи я зад себе си, направи обиколка на периметъра, която му отне две минути и половина, и се върна вътре. Извърши същата проверка след един час.
Този път, щом вратата се затвори, Тилмън скочи на крака, разтърка скованите си мускули и тръгна към сградата.
Диема го наблюдаваше внимателно, както бе наблюдавала Кенеди, достатъчно отдалеч, за да не му даде възможност да я забележи. Седеше на половин километър разстояние зад укрепление от изхвърлени щайги и кашони между две еднакви на вид фабрики — едната за аларми за коли, а другата — за производство на импланти за гърди от медицински силикон. Цялата логика на света на адамитите, поднесена като поука от басня.
Това сравнение й хареса. Но пък не изпитваше презрение и превъзходство. Истината, макар да й бе неприятно да види подобна слабост в себе си, бе, че Тилмън я смущаваше.
Разбира се, Диема знаеше кой е той. Куутма й беше разказал всичко, беше я въоръжил срещу изненадите. Тилмън беше биологичният й баща. Той бе виновен за бременността на майка й, Ребека Бейт Евром, изпратена във външния свят като една от Келим. В цялата тази работа той беше като магарето, откарващо един от правоверните на молитва. То няма представа какво означава тежестта върху гърба му. Играе ролята си, контролирано от камшик и думи, а после го пускат да пасе.
Диема беше прекарала целия си живот сред своите хора, бащите и майките на душата й. Макар баща й да беше езичник, а майка й да бе умряла, когато тя беше толкова малка, че дори не можеше да тъжи за нея, Диема живееше сред избраните и бе една от тях. Вярно, че бе една от по-низшите и я бяха карали да се чувства така, но все пак истините на племето превъзхождаха всичко друго. Те бяха основата и природата й. Поради тази причина тя не чувстваше никаква връзка с Тилмън, който просто беше изпълнил животинската си роля преди деветнайсет години. Мисълта за участието му в зачеването й дори я изпълваше с отвращение и нещо като срам. Но не можеше да не се възхити от него. Беше изненадана и дори леко разстроена от това, което той бе успял да постигне тук. Беше осъзнал, че тя го следи, и по някакъв начин бе научил за нея достатъчно, за да я проследи дотук. Само благодарение на късмета си тя не се бе прибирала в жилището си през последните три дни, тъй като бе поделила времето си между следенето на Тилмън и онази жена и наблюдението над това място, за което бе почти сигурна, че принадлежи на Бер Лусим.
А сега Тилмън разследваше нейното разследване, което, разбира се, беше част от плана на Куутма. Но все пак това я смущаваше. А смущението и отвращението бяха като олио и вода — не се смесваха.
Тя си представи как го убива. Това й помогна малко.
30.
По-голямата част от пътя от Рен до Авранш бе по шосетата през съсипаните промишлени земи около Фужер. Но щом стигна до крайбрежието, Кенеди видя огромното устие на реката, което се простираше от двете страни, и приказния замък Мон Сен Мишел, издигащ се над нея.