Тя погледна залива и замъка, който го охраняваше тържествено. Подножието на хълмовете бе отрупано с евтини ресторантчета и магазини за сувенири, а абатството Ла Мервей стоеше гордо и чисто на върха като ангел върху бунище.
Трябваше да доведе Изи тук. Приятелката й нямаше да стъпи на мърлявия плаж дори за милион евро и розов кадилак, но щеше да се изкатери до абатството, щеше да пие ябълкова ракия в някоя от местните бърлоги, а после Кенеди щеше да я подкрепя обратно до хотела, за да правят празничен секс, див, страстен и умопомрачителен като първия път.
Не й беше трудно да намери скриптория, мястото за преписване на ръкописи. Пътят я отведе право в града, а сградата се намираше точно пред нея. Старинна часовникова кула се издигаше точно зад нея, а самата постройка представляваше триъгълен паметник с окръглени ъгли, нещо като създаден от хората мравуняк.
Кенеди знаеше, че тук има постоянна изложба, посветена на историята на книгите и подвързването, а на последния етаж се пазеше подбор от книги, спасени от библиотеката на Ла Мервей по времето, когато революционното правителство решило, че от библиите стават чудесни подпалки.
Тя се представи на гишето и докато чакаше, огледа изложбата. Видя макети на Ла Мервей, обрисуващи етапите на строежа му в продължение на векове, каменни скулптури и дърворезби от храма му, карти на района от различни периоди в историята. Но бе прекалено изморена от шофирането, а и доста неспокойна, за да възприеме всичко, което вижда.
— Госпожице Кенеди.
Гласът бе културен и със съвсем лек акцент. Тя се завъртя и Жил Бушар й протегна ръка.
Дългото познанство с Емил Гасан я бе подготвило да очаква елегантен, но сух тип. Но Бушар беше млад — вероятно на нейната възраст — як и облечен небрежно в сиво поло и снежнобели джинси. Косата му беше дълга и руса, а тясното лице — загоряло като на филмова звезда.
Тя пое ръката му и я разтърси.
— Да, аз съм Хедър Кенеди. А вие сте доктор Бушар?
— Жил.
— Жил. Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен.
— Удоволствието е изцяло мое. Вярвам, че се отплащам за услуга, макар и по доста византийски начин.
Кенеди се ухили.
— Да, и при мен има нещо подобно.
— Освен това разбрах, че не разполагате с много време.
— Ще се съобразя с вас. Но ако книгата ви е подръка, бих искала да я погледна.
— Книгата — повтори Бушар, а в гласа му се долови лека ирония. — Е, добре, ще ви покажа какво имаме и ще ви обясня как се сдобихме с него. Моля, елате насам.
Той тръгна към врата, която водеше към стълбището, чиито стени бяха боядисани в червено. Стълбите бяха стоманени и звънтяха под краката им.
— Скрипторий в скриптория. Стаята за преписи се обикаля по часовниковата стрелка, а обществените помещения — в обратната посока. Наричаме мястото „административния нарез“. Разбирате метафората, нали? — попита той с жест, сякаш завърта гайка.
— Да, разбирам — потвърди Кенеди.
— Тук държим по-голямата част от колекцията — продължи той. — Тук се намират и помещенията за съхранение и поправки. Много от книгите ни дойдоха от абатството, както вероятно знаете, затова се интересуваме най-вече от религиозни творби. Заповядайте, отделих тази стая за вас.
Той отключи една врата и я вкара в стая с размерите на кутийка. Бюрото и столът с висока права облегалка я запълваха почти изцяло. Зад бюрото имаше монтирана на стената лавица. Стените и таванът бяха боядисани в кошмарно болнично зелено.
Стаята беше толкова тясна, че ако Бушар я беше последвал, щеше да е неудобно близо до нея, затова той остана на прага, пъхнал ръце в джобовете си. Кимна й към тънкото книжле, което лежеше в средата на бюрото.
— Книгата — заяви той иронично.
Кенеди седна и придърпа книжката към себе си. Беше просто купчина листа А4, прихванати с кламер. Заглавието „Тръба, възвестяваща възмездие“, бе отпечатано в средата на листа с шрифт „Куриер“, размер 12.
— И това е пълният препис? — учуди се тя.
— Да, така смятаме. Но не знам. Честно казано, е аномалия. Вероятно щяхме да го изхвърлим, ако не бяхме изгубили единствения си екземпляр от книгата — истинската напечатана книга — при странни обстоятелства. И не успяхме да я подменим. Тъй като това е всичко, с което разполагаме, го пазим. Но след като му липсва дори основна автентичност, не рекламираме неговото съществуване.
Той се извини учтиво, осъзнал напрежението й, и я остави с преписа.