— Не беше ли твоят човек? Манолис?
— Той не е стрелец. А и не беше наоколо. Жена му жив ще ме одере, ако го помоля да направи нещо такова. Използвам го само за наблюдения, които са специалността му.
Тилмън замълча за миг и се загледа в нея. Кенеди едва потисна желанието си да му обърне гръб, уплашена от това, което можеше да прочете по лицето й.
— Слушай — каза той, — убеден съм, че никой не ме е проследил. И никой не се движеше из пустошта, когато стигнах там. Това означава, че стрелецът е заел позиция, преди да пристигна. Беше момичето. Няма друг отговор. И то ме подкрепи и ми помогна да се отърва. Ако наистина хубавицата ми е подала следата, ако е знаела, че ще тръгна да я търся, ще намеря мотора и всичко останало, значи е направила доста точни предположения по отношение на мен, без да ги базира на нищо солидно.
— Тя е Елохим — напомни му Кенеди. — Предвестниците те проучваха с години.
А и имате едно и също ДНК, помисли си тя. Вероятно и това й е помогнало.
Тилмън кимна.
— Звучи логично. Но все пак имам чувството, че става и нещо друго и то е свързано с онова, за което обеща да ми разкажеш. Май е време да проговориш, Хедър.
— Има… мисля… — заекна тя и млъкна.
Навремето, когато се запозна с Тилмън, той изглеждаше пред нервен срив, изтормозен от годините, през които бе издирвал семейството си. Сега се справяше по-добре, но ако му разкажеше за Диема и се окажеше, че греши, можеше да му нанесе непоправими щети. Но пък вероятно щеше да стане същото, ако Тилмън научеше от дъщеря си какво бе станало със синовете му. Кенеди имаше много причини да си държи устата затворена и само една да проговори. Но пък тя беше голяма: нямаше право да стои между Тилмън и дъщеря му, единственото живо същество, което той обичаше истински.
Тя поклати глава, за да проясни мислите си. Лио зачака разказа й търпеливо, но преди Кенеди да отвори уста, телефонът й звънна. Благодарна за прекъсването, тя го извади от джоба си. Отново се обаждаше Ръш.
— Трябва да отговоря — излъга тя.
— Добре — кимна Тилмън. — Аз ще съм още тук, когато свършиш.
Кенеди залепи телефона до ухото си и се завъртя настрани не за да заглуши гласа си, а защото все още изпитваше желание да се скрие.
— Давай, Ръш — каза тя.
— Кенеди — отвърна той с напрегнат глас. — Как мина пътуването ти?
— Добре. Научи ли нещо полезно за Толър?
— Ами… канех се да поработя върху… — започна Ръш, но някакъв глас отзад го накара да замлъкне. — Не трябва да говоря за това — промърмори той. — Тя казва, че ще оставим това за по-късно.
— Тя казва? Кой казва? Ръш…
— Съжалявам, Кенеди, трябва да се придържам към сценария. Слушай ме.
Треперенето в гласа му вече се долавяше по-ясно, но пък правеше думите му трудни за разбиране.
— Това е покана от Диема Бейт Юдас. Иска и двамата да дойдете и да се запознаете с нея.
— Ние двамата? — тъпо повтори Кенеди.
Тилмън изглеждаше готов да заговори. Тя вдигна ръка да го спре и в същото време включи телефона на високоговорител. Той вероятно трябваше да чуе това лично. А и тя бе забелязала, че момичето се представяше с различна фамилия от тази на бившата съпруга на Тилмън, Ребека Бейт Евром.
— И двамата трябва да се срещнем с нея? Попитай я кого има предвид, Бен.
Гласът на Ръш звучеше притеснено.
— Тя иска да говори с вас, но според нейните условия. Тя смята, че вече я познаваш достатъчно добре, за да не опиташ нещо глупаво. Но ако случайно греши, иска да знаеш, че и едно опасно движение от твоя страна ще я накара да ме убие. Разбираш ли?
— Разбрано — отвърна Кенеди с разтуптяно сърце. — Ръш, не се паникьосвай. Ще дойдем да те вземем. Дай ми адреса.
— Чакай, има и друго. Тя казва, че ти трябва да донесеш книгата, а Тилмън да докара камиона. И трябва да сте само вие двамата. Никой друг.
— Може ли да говоря с нея? — попита Кенеди. — С Диема?
Тилмън не проговори, но повдигна вежди и стисна устни.
Другият глас промърмори нещо зад Ръш.
— Да.
— Тогава дай й…
— Можеш да говориш с нея тук. Тя иска да дойдете, за да си поприказвате.