Кенеди издиша бавно, за да се успокои.
— И къде е това място, Бен?
— Ферма. Фермата „Гълъбарника“. Адресът е…
— Знаем адреса — прекъсна го Кенеди. — Идваме. Ще бъдем там скоро.
— Чудесно.
— Ръш, всичко ще е наред. Идваме. Тя няма да те нарани.
— Така ли мислиш? — саркастично попита той. — Вече ме върза с шибана…
Телефонът онемя. Кенеди се завъртя към Тилмън, който вече вървеше към кабината на камиона.
— Аз ще карам — каза той през рамо.
42.
Когато Бен Ръш си мислеше за ферми, което не му се случваше често, той си представяше голяма къща с обори и хамбари около нея, пилета, ровещи из праха, и кон, надничащ над живия плет.
„Гълъбарника“ обаче си беше чиста руина. Навремето вероятно е имало голяма къща, но очевидно бе изгоряла и на мястото й бе останало само парче обгорена земя, където не растеше нищо. Хамбарите и оборите още си стояха, но в стените им имаше дупки, а продънените им покриви изглеждаха готови да се сринат. Насекоми бръмчаха сред плевелите между постройките, но Ръш не виждаше нищо интересно. От позицията си на горното ниво на един от хамбарите, чийто сеновал бе отворен пред него, той гледаше към обгорената земя и пътя, а и можеше да бъде видян оттам, което вероятно бе смисълът да бъде оставен там. Глезените му бяха завързани за предните крака на разнебитен стол, а ръцете му — приковани с белезници към облегалката. Всеки път, когато се размърдаше, столът залиташе или напред и наляво, или назад и надясно. Ръш се боеше, че ако го наклони внезапно напред, ще падне от сеновала и ще си счупи врата. Или пък експлозивите, които момичето бе завързало за гърдите му, ще се взривят и ще го разкъсат на парчета.
Момичето седеше на няколко метра зад него, облегнато на една от гредите. Беше скръстило ръце и наблюдаваше пътя. Каквито и мисли да минаваха през главата му, лицето му не издаваше абсолютно нищо.
Седяха така от известно време. Очевидно девойката можеше да мълчи безкрайно. Така че ако някой щеше да наруши тишината, това беше той. Ръш събра смелост и отвори уста.
— Харесваш ли „Кураж, страхливото куче“? — попита я той.
Девойката не помръдна, но очите й се съсредоточиха върху него.
— Не — гласеше краткият й отговор.
Изрече го предупредително, сякаш темата бе забранена там, откъдето идваше тя.
— Гледаше го.
Никакъв отговор.
— Аз предпочитам златните стари филмчета — каза Ръш. — „Семейство Флинтстоун“, „Мечето Йоги“.
Тя не реагира и Ръш продължи да изброява стари анимационни филми. Така поне си убиваше времето и си упражняваше мозъка.
— „Хрътката Хъкълбери“, „Смешният фантом“, „Джози и котетата“, „Том и Джери“.
Все още никаква реакция от момичето. Е, може би прояви лек интерес при споменаването на Том и Джери, но Ръш не беше сигурен.
— Искаш ли да изиграем една игра? — попита той.
— Не.
— Хайде де. Обзалагам се, че мога да прочета мислите ти.
Девойката се вторачи в него за известно време и накрая каза:
— Млъквай.
— Не мислиш ли, че мога да прочета мислите ти? — настоя Ръш.
Този път тя не си направи труда да отговори.
— Намисли си число от едно до десет — каза Ръш. — После извади пет от него.
Челото на момичето се намръщи.
— Розов слон от Дания. Тъпо старо филмче. А сега замълчи. Или искаш да те порежа?
Внезапно в ръката й се появи нож. Беше странна асиметрична вещ с плоско удължение като кука или скоба от едната страна на острието. Ръш се вторачи в него, после в лицето на момичето. След секунда то прибра ножа обратно в ризата си. Вероятно на рамото си имаше кания, чийто ремък минаваше между гърдите му. Ръш се вторачи в тях, което вероятно не беше добра идея.
— Ако ме заколиш, няма да си имаш заложник — каза той, като едва успя да прикрие треперенето на гласа си.
— Не разбираш, момче — търпеливо отвърна тя. — Няма да имам заложник, ако те убия. Но все пак мога да те порежа.
Това му затвори устата за около десет минути. Но веднъж беше чел трилър, където детективът обясняваше, че психопатите са по-склонни да те убият, ако не гледат на теб като на човешко същество. Затова реши да опита отново.
— Аз се казвам Бен — представи се той. — А ти?
Вместо да му отговори, девойката бръкна в торбата си, извади тясна лента плат и започна да я усуква, като го гледаше с очакване.