— Какво се е случило? — остро запита той.
— Глупакът се опита да ме целуне! — каза тя просто. — И аз… аз … аз го шибнах … като майка!
Въпреки това тя му отправи един от тези нерешителни, плахи погледи, които бе забелязвал и преди, и се залови да намотава нещо на пръстите си със свенливо смущение, в пълно несъответствие с доскорошната мъжка самостоятелност.
— Ти си могла да го убиеш — гневно каза Питър.
— Може и да съм могла! Трябваше ли да го убия, Питър? — отговори тя неспокойно, но все със същата подкупваща плаха усмивка. Ако не му беше сестра, би рекъл, че е доста хубавка.
— Така или иначе — каза той буйно, — ти направи тука ужасен скандал.
— Той няма да каже нищо… нали? — запита тя стеснително, като продължаваше да навива това нещо на пръста си.
Питър не отговори; може би младият адвокат беше наистина влюбен в нея и щеше да запази тайната й! Но той беше ядосан и имаше нещо маниакално в движението на пръстите й.
— Какво държиш там? — запита той рязко.
Тя го размаха пред себе си във въздуха със смях.
— Само една къдрица от косата му… — рече тя весело, — но аз не я отрязах!
— Хвърли я и ела тук! — каза ядно Питър.
Обаче тя само я затъкна в колана на кръста си и поклати глава. Той подкара коня си, но тя се обърна и препусна със смях и той я подгони. Понеже беше по-добра ездачка, лесно му избягваше всеки път, когато я наближеше, и така в края на краищата те стигнаха дома си много преди останалите. Но тя бе на достатъчно разстояние пред брат си, за да успее да слезе от коня и да скрие трофея си, ликуваща като дете, преди той да пристигне.
Беше права да вярва, че злощастният й кавалер ще премълчи за поведението й и премеждието му мина като нещастен случай. Но Питър не можеше да прикрие факта, че голям дял от неговата непопулярност бе споделяна и от сестра му. Матроните в Атърли я смятаха за „разтурена“ и по-ясно от преди си спомняха пагубните навици на майка й. В това, че с време тя щеше да се „впиянчи“, те не се и съмняваха. Начинът, по който танцуваше, се преценяваше като възмутителен с неудържимата му разюзданост, а изключителната й издръжливост се считаше от по-слабите момичета, на които тя отнемаше партньорите, за „липса на женственост“. Тя, от своя страна, ги гледаше отвисоко и не скриваше презрението си към дребнавото им позиране и превземки. Харесваше й само обществото на мъже и тя дори проявяваше към тях фамилиарност, която беше и безстрашна, и пренебрежителна. Питър разбра, че е безполезно да се бори с опозицията; госпожица Атърли като че не насърчаваше младия адвокат да поднови вниманието си към нея, макар и да личеше, че все още го привлича, нито пък насърчаваше авансите на други мъже. Трябваше да замине… и да я вземе със себе си. Изглеждаше смешно една тридесетгодишна жена да има нужда от придружител в лицето на брат си, който е на същата възраст, но Питър познаваше странно съчетаващите се у нея детинска наивност с качествата на амазонка. Беше уредил всичко, за да може да отсъствува от Атърли три-четири години и двамата заминаха заедно. Младият русокос адвокат дойде при кантората на дилижанса да ги изпрати. Питър не можа да открие никакво чувство в непринуденото сбогуване на сестра му със злополучния й кандидат. В Ню Йорк обаче уредиха „Джини“ да остане при едно семейство, с което се бяха сприятелили по пътя — ако искаше, тя можеше да дойде в Европа по-късно и да се присъедини към него в Лондон.