Нарежданията й много ме зарадваха, но сърцето ми се сви при тази проява на самолюбие, когато видях какво въздействие оказаха думите ми върху мистър Дик. Той така се натъжи при мисълта за раздяла с мен и вследствие на това игра така лошо, че леля ми, след като го чукна няколко пъти по пръстите с кутията за зарове, заключи дъската и отказа да играе повече с него. Но когато научи от нея, че понякога ще си идвам в неделен ден и че той ще може да ме посещава всяка сряда, мистър Дик се пооживи, като се закле, че специално за тези случаи ще направи ново хвърчило, много по-голямо от старото. На сутринта отново бе потиснат и за утеха би ми дал всичките си пари, ако не бе леля ми, която ограничи подаръка на пет шилинга, увеличени след дълги молби от негова страна на десет.
Разделихме се най-сърдечно на градинската порта и мистър Дик не си влезе, преди леля ми да ме скри от погледа му.
Мис Бетси, напълно равнодушна към общественото мнение, караше господарски сивото пони през Дувър, като седеше изправена и вцепенена подобно на професионален кочияш и зорко наблюдаваше животното, грижейки се да не го оставя да направи нещо по своя воля. Когато обаче излязохме на шосето, тя му позволи да си почине малко и като ме погледна, запита ме дали съм щастлив.
— Благодаря, лельо, много съм щастлив — отвърнах й аз.
Това я зарадва и тъй като и двете й ръце бяха заети, помилва ме с камшика.
— Училището голямо ли е, лельо?
— Още не знам — отговори тя, — най-напред ще отидем при мистър Уикфийлд.
— Той ли е директорът?
— Не, Трот — отвърна леля ми. — Той е адвокат.
Не поисках повече подробности относно мистър Уикфийлд, а и тя не ми ги даде и докато стигнахме в Кентърбъри, разговаряхме на други теми. Там беше пазарен ден, така че леля ми имаше прекрасна възможност да се покаже като добър кочияш и изкусно извиваше понито между каруци, кошници, купища зарзават и стоки на амбулантни търговци. Майсторските ни извивки и заобиколки предизвикаха доста коментари от страна на минувачите, от които не всички бяха ласкави. Леля ми обаче караше съвсем невъзмутимо и смея да кажа, че по същия хладнокръвен начин би преминала и през неприятелска земя.
Най-сетне спряхме пред една много стара къща, издадена над пътя. Тя имаше дълги, ниски, решетъчни прозорци, издадени още по-напред, и греди с изрязани на върховете им глави, също така издадени напред, така че цялата къща ми правеше впечатление как се навежда и наднича, за да види кой минава по тясната уличка долу. Къщата беше безукорно чиста. Старомодното пиринчено чукче, окачено на ниската сводеста врата, украсена с гирлянди от изрязани дървени цветя и плодове, блестеше като звезда. Двете каменни стъпала пред вратата бяха толкова бели, сякаш бяха покрити с най-блестящ лен. И всички ъгълчета, дървена резба, чудновати стъкла и още по-чудновати старомодни малки прозорчета, макар и стари като хълмове, блестяха като снега, който падаше по същите тези хълмове.
Когато кабриолетът спря пред вратата и очите ми се взряха в къщата, забелязах едно мъртвешко лице да се мярка на един от малките прозорци на приземния етаж (в една кръгла малка кула, образуваща едната страна на къщата) и бързо да изчезва. Сетне ниската сводеста врата се отвори и се показа лицето. То имаше същия мъртвешки вид, макар и по кожата му да се забелязваше червеникавият оттенък, който понякога се вижда у червенокосите хора. Това лице принадлежеше на един червенокос човек — младеж на около петнадесет години, но с много по-възрастен изглед — със съвсем ниско остригана коса. Веждите му едва се забелязваха. Червеникавокафявите му очи, лишени от ресници и напълно незащитени, ме караха да се чудя как може той да спи. Беше кокалест и с високи рамене. Спретнатата му черна дреха с бяло шалче около врата се закопчаваше до шията. Ръката му беше дълга и мършава като на скелет. Тя особено привлече вниманието ми, докато той стоеше до главата на понито, почесваше се по брадичката и гледаше нагоре към нас.
— Мистър Уикфийлд у дома ли е, Юрая Хийп?
— Да, госпожо, мистър Уикфийлд си е вкъщи. Моля, заповядайте — каза Юрая Хийп, като показа с дългата си ръка към една от стаите.
Слязохме от кабриолета и като го оставихме да държи понито, влязохме в дълга ниска приемна с изглед към улицата, от чийто прозорец забелязах, докато влизах, как Юрая Хийп духна в ноздрите на коня и после веднага ги закри с ръка, сякаш му правеше някаква магия. Срещу високата стара камина се виждаха два портрета: единият на мъж с посивяла коса (макар че съвсем не стар) и черни вежди, с поглед, сведен върху някакви книжа, завързани с червен шнур; а другият на жена с много спокоен и мил израз на лицето, което гледаше право към мен.