Заета с някаква работа и недалеч от доктор Стронг, седеше една много хубава млада жена, която той наричаше Ани и която предположих, че е негова дъщеря. Тя ме извади от трудното положение, като коленичи, нахлу обувките на доктор Стронг на краката му и закопча гамашите му, вършейки това бързо и весело. Когато тя свърши и ние се запътихме към учебната стая, много се изненадах да чуя как на сбогуване мистър Уикфийлд я назова „мисис Стронг“. Тъкмо се чудех дали тя е жена на сина на доктор Стронг, или пък негова собствена, самият доктор Стронг неволно ме осведоми.
— Между другото, Уикфийлд — каза той, като се спря в коридора с ръка върху рамото ми, — не намерихте ли подходящо разрешение за братовчеда на жена ми?
— Не — отвърна му Уикфийлд, — не, не още.
— Бих желал това да стане колкото може по-скоро, Уикфийлд, тъй като Джек Молдън се намира в нужда и бездействие; а от тези две беди понякога произтичат още по-лоши последици. Нали и доктор Уотс казва — прибави той, като ме гледаше и клатеше глава в такт с цитата: — „Сатаната скоро дава работа на бездейните ръце“.
— Знаете ли, докторе, че ако познаваше човечеството по-добре, Уотс би могъл да каже с не по-малко основание и: „Сатаната скоро дава работа на заетите ръце“. Можете да бъдете положителен, че и работните хора най-усърдно изпълняват дяволските повели. Та нима през последните един-два века заетите с печелене на пари и слава хора вършат нещо друго? Нима това не е дяволска работа?
— Предполагам, че Джек Молдън никога не ще се заеме да печели нито пари, нито слава — каза доктор Стронг, като се почеса замислено по брадичката.
— Може би сте прав и това ме кара отново да ви помоля да ме извините; че не съм успял да свърша работата — каза мистър Уикфийлд. — Струва ми се, че прозирам подбудата ви — продължи колебливо той — това прави всичко още по-трудно.
— Подбудата ми е да помогна на един братовчед и другар от детинство на Ани — отвърна доктор Стронг.
— Да, знам, трябва да му се намери работа тук или в чужбина.
— Точно тъй — отвърна докторът, очевидно зачуден защо така натъртено бяха произнесени последните думи. — Тук или в чужбина.
— Това е собственият ви израз, докторе — каза мистър Уикфийлд. — „Или чужбина.“
— Да, да. Едното или другото.
— Едното или другото? — повтори мистър Уикфийлд. — Нямате ли предпочитание към едно от двете?
— Не.
— Не? — учудено запита мистър Уикфийлд.
— Не, никакво.
— Нямате ли някоя подбуда да предпочитате по-скоро в чужбина, отколкото тук?
— Не — отвърна пак докторът.
— Длъжен съм да ви вярвам и, разбира се, че ви вярвам — каза мистър Уикфийлд. — Това би могло много да улесни работата ми, ако го знаех по-рано. Но признавам, че бях останал с друго впечатление.
Доктор Стронг го погледна озадачено и учудено, но почти веднага след това този израз се стопи в усмивка, която ми вдъхна голяма надежда. Тя бе така дружелюбна и ласкава и от нея, както и от цялото му държане, под тънката кора на хладност и важност на учен прозираше такава задушевна простота, която не можеше да не подейства ободряващо на един млад ученик като мен. Като повтаряше „не“ и „ни най-малко“, както и други изрази със същото съдържание, доктор Стронг се тътреше пред нас с чудновати, неравни стъпки. Мистър Уикфийлд го следваше замислен, като поклащаше глава, без да подозира, че го наблюдавам. Училищната стая беше доста голяма зала в най-тихата част на къщата. От прозорците й се виждаха няколко от величествените каменни урни, както и част от старата уединена градина, принадлежаща на доктора, в която прасковите зрееха край слънчевата южна стена. На моравката пред прозореца се виждаха две големи алоеви дървета в огромни саксии, чиито широки твърди листа, направени сякаш от боядисан метал, оттогава нататък винаги са ми служили за символ на покой и уединение. Когато влязохме, заварихме около двадесет и пет момчета, усърдно заети с книгите си. Те веднага станаха на крака да поздравят доктор Стронг и като видяха мистър Уикфийлд и мен, продължиха да стоят прави.
— Млади господа, ето едно ново момче — каза докторът. — Тротууд Копърфийлд.
Най-старшото от тях, наречено Адамс, излезе напред и ме поздрави с добре дошъл. С бялата си вратовръзка той приличаше на млад свещеник и беше много любезен и приветлив. Показа ми определеното за мен място и така мило и изискано ме представи на преподавателите, че душевното ми вълнение би трябвало веднага да стихне, ако изобщо това можеше да стане.
Толкова време бе изтекло, откакто бях имал възможност да бъда сред такива момчета и изобщо сред другарчета на моя възраст освен Мик Уокър и Разварени картофи, че сега се чувствувах съвсем чужд и плах. Така ясно съзнавах, че съм преживял неща, за които те не можеха да имат понятие, и че съм придобил опит, чужд за възрастта, вида и положението ми на един от тях, та считах едва ли не за дързост да се явявам тук като обикновен техен съученик и другар. През времето, прекарано в „Мърдстоун и Гринби“, колкото и кратко да бе то, бях така отвикнал от момчешки игри и забавления, че усещах колко тромав и неопитен бях се показал в тях. Всичко, което бях научил по-рано, бе така заличено от суровите грижи на тежкия ми живот, че когато ме изпитваха, за да проверят знанията ми, не можах да отговоря нищо, така че ме сложиха в най-долния клас. Но колкото и да ме тревожеше липсата ми на момчешка изкусност и на знания, аз се чувствувах още по-неудобно от усещането, че това, което знаех, ме отделя от другарите ми много повече, отколкото онова, което ми липсваше.