Какво ли биха си помислили, ако знаеха за близостта ми със затворниците от „Кралската скамейка“? Имаше ли нещо у мен, което да разкрие преживяното във връзка с Микобърови — всички залагания, продажби и вечери? Ами ако някое от момчетата ме бе видяло да минавам през Кентърбъри изморен и парцалив и сега ме познаеше? А какво биха казали те, които така леко гледаха на парите, ако знаеха с каква мъка бях събирал петачета, за да си купя всекидневното късче суджук и чаша бира или парче пудинг? И какво впечатление би им направило на тях, които имаха толкова малка представа за лондонските улици, ако откриеха как добре познавах за голям мой срам някои от най-долните прояви на лондонския живот?
Това бяха мислите, които непрестанно се рояха в главата ми през този първи ден от живота ми в училището на доктор Стронг. Боях се от всеки свой поглед, от всяко свое движение и всеки път, когато някое от момчетата се приближеше към мене, аз се свивах плахо в себе си. Щом занятията свършиха, мигновено избягах, като се боях да не се компрометирам с някой неловък отговор или погрешна постъпка.
Но старинната къща на мистър Уикфийлд оказваше толкова благотворно влияние, че когато почуках на вратата с новите си книги под мишница, мъчителното ми чувство изведнъж се разсея. Когато се качвах към обширната си стая по широката стълба, съмненията и страховете ми изчезнаха в полумрака и миналото се обви в мъгла.
Училищните занятия бяха свършили в три часа и до вечеря седях усърдно над книгите си. Слязох долу, проникнат от надеждата, че може би все още има възможност да излезе нещо от мен.
Агнеса беше във всекидневната и чакаше баща си, който бе задържан от някого в канцеларията си. Тя ме посрещна с приятната си усмивка и ме запита дали училището ми е харесало. Отвърнах й, че се надявам то да ми се поправи, но че отначало го чувствувам малко чуждо.
— Вие никога не сте ходили на училище, нали?
— О, да! Всеки ден.
— Искате да кажете, че учите тук, вкъщи?
— Татко не може без мен — каза тя, като се усмихна и поклати глава. — Домоуправителката му не трябва да мърда от къщи.
— Уверен съм, че той е много привързан към вас — казах аз.
Тя кимна утвърдително и отиде до вратата да чуе дали баща й не идва, та да го посрещне на стълбите. Но тъй като го нямаше, отново се върна.
— Майка ми е умряла при раждането ми — каза тя с присъщото си спокойствие. — Познавам я само от портрета й долу. Видях, че вчера го гледахте. Разбрахте ли чий портрет е той?
Отвърнах й, че съм се догадил поради голямата прилика с нея.
— Да, и татко казва същото — промълви с доволство тя. — Ето го! Чувам стъпките му.
Веселото й спокойно лице светна от радост, когато отиде да го посрещне, и се върна, хванала баща си подръка. Той ме поздрави сърдечно и ми каза, че навярно ще се почувствувам много добре при доктор Стронг, един от най-благите хора на света.
— Не знам, може би има някои, които злоупотребяват с добрината му — каза мистър Уикфийлд. — Никога не бъди от тях, Тротууд. Той е най-доверчивият човек, когото познавам. И независимо от това, дали туй качество е преимущество, или недостатък, то трябва винаги да се взима предвид от всеки, който има някаква работа с него, била тя съществена или маловажна.
Той говореше по такъв начин, сякаш бе отегчен или недоволен от нещо. Аз обаче не се занимах повече с този въпрос, тъй като съобщиха, че вечерята е готова, и всички слязохме долу, като заехме предишните си места.
Едва бяхме сторили това, когато Юрая Хийп подаде червеникавата си глава и като сложи мършавата си ръка на вратата, каза:
— Мистър Молдън моли да го приемете за минутка, сър.