След като тя ни напусна и се оттегли за през нощта, аз подадох ръка на мистър Уикфийлд, готов да отида да спя. Той обаче ме спря и каза:
— Би ли желал да останеш при нас, Тротууд, или ще отидеш другаде?
— Бих желал да остана тук — отвърнах бързо аз.
— Уверен ли си в това?
— Ако вие желаете. Ако ви е удобно.
— Боя се, че животът, който водим тук е твърде скучен, момчето ми — каза той.
— Не по-скучен за мен, отколкото за Агнеса, сър. Съвсем не е скучен.
— Отколкото за Агнеса? — повтори той, като отиде бавно до голямата камина и се облегна на нея. — Отколкото за Агнеса!
— Стори ми се, че нея вечер той пи, докато очите му се наляха с кръв.
— Чудя се дали не досаждам на моята Агнеса — промълви той след малко. — На мен тя никога не би досадила. Но това е друго, съвсем друго.
Не говореше на мен, само си размишляваше гласно, и затова не продумах нищо.
— Домът ни е стар и скучен, а животът ни е еднообразен, но тя трябва винаги да е край мен. Да, трябва винаги да е край мен. Ако мисълта, че мога да умра и да напусна любимата си дъщеря, или пък че тя може да умре и да ме напусне, се вестява като привидение, за да трови най-щастливите ми часове, и може да бъде удавяна само в…
Той не изрече думата, но като отиде бавно до мястото си, направи едно механично движение, сякаш наливаше вино от празното стъкло, и отново се върна до камината.
— Ако е трудно да понасям всичко това, когато тя е тук, какво би било, ако я нямаше? Не, не, не. Не бих могъл да опитам това.
Той се облегна на камината и тъй дълго стоя там замислен, че не можах да реша дали да рискувам да го обезпокоя, като си отида, или да остана тихичко на мястото си, докато той се сепнеше от унеса си. Най-сетне той като че ли се събуди и обиколи с поглед стаята, докато очите му се спряха върху мен.
— Ще останеш при нас, Тротууд, така ли? — каза той с обичайния си глас, сякаш отговаряше на нещо, което току-що го бях запитал. — Това ме радва. Ще бъдеш дружина и за двама ни. Присъствието ти тук ще е полезно за мен, за Агнеса и може би за всички ни.
— Уверен съм, сър, че за мен то ще е много полезно — казах аз. — Тъй съм доволен, че живея при вас.
— Ти си чудесно момче! — каза мистър Уикфийлд. — Ще останеш тук, докато желаеш. — С тези думи той ми подаде ръка и ме потупа по гърба. Сетне ми каза, че вечер, когато Агнеса се прибере и нямам какво да правя или ако искам да си почета нещо за собствено удоволствие, бих могъл да слизам в стаята му, ако той е там, за да не седя самичък. Поблагодарих му за това внимание и тъй като скоро след това той се прибра в стаята си и аз не бях още уморен, слязох при него да се възползувам от даденото ми позволение.
Но като видях, че в кръглата стаичка свети, аз инстинктивно почувствувах притегателната сила, която Юрая Хийп упражняваше върху ми, и вместо в кабинета влязох при него. Заварих го да чете една дебела книга със съсредоточено внимание. Мършавият му пръст проследяваше всеки ред и ми се стори, че оставя по страниците следи като охлюв.
— Тази вечер работите до късно, Юрая — казах му аз.
— Да, мистър Копърфийлд — отвърна ми той.
Докато седях на отсрещния стол, за да разговарям по-удобно, забелязах, че той не можеше да се усмихва и че вместо това само разтваряше широко устата си, от двете страни на която веднага се появяваха две дълбоки отвесни бръчки.
— В момента не се занимавам с канцеларска работа, мистър Копърфийлд — каза той.
— Ас какво се занимавате? — запитах го аз.
— Попълвам правните си знания, мистър Копърфийлд. Чета съдопроизводството на Тид. О, мистър Копърфийлд, само ако знаете какъв автор е мистър Тид!
Столът ми беше истинска наблюдателна кула и като го следях как продължи четенето си след това възторжено възклицание, можах да забележа, че ноздрите му, които бяха тънки и изострени, имат особения и много неприятен обичай да се разширяват и свиват, като сякаш трепкаха вместо очите му, които никога не потрепваха.
— Сигурно сте превъзходен юрист — казах аз, след като го бях наблюдавал известно време.
— Аз ли, мистър Копърфийлд? — каза Юрая. — О, не. Аз съм един съвсем смирен човек.
Видях, че това, което бях забелязал във връзка с ръцете му, не е било само въображение. Той често триеше дланите си една о друга, сякаш за да ги изсуши и стопли, а освен това от време на време крадешком ги избърсваше с носната си кърпа.
— Много добре съзнавам, че съм най-нищият човек, който мога да си представя — каза Юрая Хийп скромно. — И майка ми е такава. Живеем си в едно много скромно жилище, мистър Копърфийлд, но и за това трябва да благодарим на бога. Предишната длъжност на баща ми беше също така скромна. Той беше гробар.