— Къде е Ани?
Не се виждаше никаква Ани; и когато я повикаха, пак никаква Ани не се обади. Всички вкупом се втурнахме в коридора, за да разберем какво е станало, и я намерихме просната на пода. Отначало се вдигна голяма олелия, докато открихме, че младата жена е припаднала и че припадъкът й е на минаване. Тогава докторът, който бе вдигнал главата й върху коляното си, отметна с ръка къдриците й и каза, като се огледа наоколо:
— Клетичката Ани! Тя има такова вярно и нежно сърце! Раздялата с приятеля й от детинство и любим братовчед е причинила това. Горкичката! Колко ми е мъчно!
Когато отвори очи и видя къде се намира, тя се изправи, подпомогната от събралите се край нея хора, и като извърна глава, потърси да я сложи на рамото на доктора — да се облегне или да се скрие — не знам кое от двете. Всички влязохме в приемната и я оставихме с доктора и майка й. Но тя каза, че сега се чувствува по добре и предпочита да бъде сред нас. Доведоха я вътре и тя седна на един диван изморена и пребледняла.
— Ани, скъпа моя — каза майка й, като оправяше нещо на роклята й. — Виж тука! Изгубила си една от панделките си. Ще бъде ли някой така любезен да потърси една панделка, една панделка с черешов цвят?
Това беше панделката, която тя бе носила на гърдите си. Всички се огледаха наоколо; спомням си, че и аз търсих най-внимателно, но никъде не я намерихме.
— Спомняш ли си кога я видя на себе си за последен път, Ани? — запита я майка й.
Младата жена отвърна, че преди малко панделката е била на роклята, но че не заслужава да я търсят повече. Като каза това, тя така поруменя, че просто се почудих как бе възможно преди малко да ми се е сторила толкова бледа.
Въпреки това продължихме да търсим панделката, но и този път не я намерихме. Най-после Ани се почувствува съвсем добре и всички си тръгнахме.
Мистър Уикфийлд, Агнеса и аз се отправихме съвсем бавно за вкъщи. Агнеса и аз се възхищавахме на луната, а мистър Уикфийлд едва вдигаше очи от земята. Когато най-после стигнахме до дома, Агнеса откри, че си е забравила чантичката. Зарадван, че мога да й услужа, аз се завтекох обратно да й я донеса.
Отидох в столовата, където я бе оставила. Тя беше пуста и тъмна. Вратата, която я свързваше с докторския кабинет, беше отворена и оттам струеше светлина. Влязох, за да поискам свещ и да кажа за какво съм дошъл.
Докторът седеше в креслото си край камината, а младата му жена беше на едно малко столче до краката му. С благодушна усмивка той четеше на глас някакви извадки от нескончаемия си речник, докато тя го гледаше с такъв израз, какъвто никога по-рано не бях забелязал у нея. Лицето й бе така красиво, толкова пепелявобледо, така унесено и изпълнено с такъв непонятен ужас, че аз никога не ще го забравя. Очите й бяха широко отворени, а кестенявата й коса падаше на богати къдри по раменете и по бялата й рокля. Колкото ясно си спомням този неин поглед, толкова неразбираем ми се струва той дори и днес, когато мога да преценявам нещата много по-точно. В него имаше разкаяние и смирение, и срам, и гордост, и любов, и доверчивост. И заедно с всичко това се четеше и онзи ужас, чиято причина ми беше напълно непонятна.
Влизането ми и думите ми я сепнаха от унеса й. Те бяха стреснали и доктора, защото когато се върнах да оставя свещта, той я галеше бащински по главата, като казваше, че е безмилостен бухал, който се е оставил да го изкуси да чете тъй дълго.
Но когато я пращаше да си легне, тя бързо и настоятелно го помоли да я остави още малко, за да й даде възможност да почувствува още веднъж доверието си в нея. Като ми хвърли бегъл поглед, докато си излизах от стаята, мисис Стронг отново се обърна към мъжа си, скръсти ръце на коляното му и пак го погледна със същия израз на лицето, докато той отново подхвана четенето си.
Тази случка ми направи силно впечатление и си я припомних дълго след това, при друг случай, който ще разправя, когато му дойде времето.
XVII ГЛАВА
НЯКОЙ СЕ ПОЯВЯВА
От бягството си насам не съм споменал за Пеготи, но, разбира се, й писах почти веднага след като се настаних в Дувър, а когато леля ми ме осинови официално, пратих й едно по-дълго писмо, съдържащо всички подробности. При постъпването си у доктор Стронг й писах отново, като й разправих колко съм щастлив и какви изгледи се откриват пред мене. Дадените ми от мистър Дик пари не можаха да ми доставят по-голямо удоволствие от това, което изпитах, когато от тях изпратих на Пеготи дължимата й половин гвинея. В същото писмо, не по-рано, споменах за случката с младежа и магарешката каручка На всички тези писма Пеготи ми отговори така обстоятелно, макар и не така сбито, както би сторил това един търговски чиновник. Тя не беше много силна в епистоларното изкуство, обаче бе направила всичко възможно, за да изрази чувствата, които бе изпитала, когато научила подробностите на бягството ми. Четири страници, изпълнени с несвързани, недовършени, осеяни с възклицания и мастилени петна изречения, не бяха смогнали да я облекчат. Но за мене зацапаните места бяха по-изразителни от най-изисканите изречения, тъй като те ми сочеха, че Пеготи бе плакала през всичкото време, докато бе писала. Какво повече бих могъл да желая?