Схванах без особена трудност, че Пеготи не можеше още да погледне благосклонно на леля ми. Така дълго бе гледала на нея с предубеждение, че сега не можеше из един път да промени отношението си. „Колко е трудно да се разберат хората — пишеше ми тя. — Изглежда, че мис Бетси е съвсем различна от това, за което сме я смятали.“ Очевидно тя все още се боеше от мис Бетси, ако се съдеше по плахите поздрави, които й изпращаше. Но, изглежда, се боеше и заради мене и хранеше съмнението, че някой ден пак ще избягам, тъй като на няколко пъти ми намекваше, че стига да поискам, тя веднага ще ми изпрати пари за билет до Ярмут.
Тя ми съобщи нещо, което много ме развълнува, а именно, че покъщнината на стария ни дом е продадена, че мистър и мис Мърдстоун са излезли оттам и че къщата ще се продаде или даде под наем. Вярно, че докато те бяха в нея, за мене нямаше място там, но ме заболя, когато си представих, че скъпият ми стар дом е напълно изоставен. С тъга си мислех как бурените ще изпълнят цялата градина и влажните паднали листа ще се натрупат по пътеките. Представях си как зимният вятър ще стене, как студените дъждовни капки ще чукат по стъклата и как лунният блясък ще рисува призраци по стените на празните стаи и цяла нощ ще бди над самотата им. Отново си спомних за гроба под дървото в черковния двор и сякаш цялата къща бе също умряла и всичко, свързано с баща ми и майка ми, бе вече изчезнало.
В Пеготините писма нямаше други новини. Мистър Баркис, казваше тя, бил превъзходен съпруг, макар и малко стиснат, но всички си имаме недостатъци, а и тя имала доста (при все че аз лично не ги знаех какви са). Мистър Баркис ме поздравявал, а малката ми стаичка била винаги готова за мен. Мистър Пеготи и Хам били добре, ала мисис Гъмидж била както винаги зле. Малката Емилия не ми изпращала поздравите си, но казала, че ако желае, Пеготи може да ми ги изпрати вместо нея.
Счетох за свой дълг да съобщя всички тези неща на леля си. Не споменах само за малката Емилия, която, инстинктивно почувствувах, не би се понравила много на мис Бетси. Докато бях още нов в училището на доктор Стронг, тя направи няколко посещения в Кентърбъри, като винаги пристигаше най-неочаквано. Предполагам, че вършеше това, за да ме свари неподготвен. Но тъй като винаги ме намираше зает с работа и като чуваше от всички страни колко напредвам и какво добро поведение имам, тя скоро преустанови тези посещения. Виждах я съботен ден, всяка трета или четвърта седмица, когато си отивах в Дувър за малко развлечение. А мистър Дик виждах през сряда, когато идваше по обед с дилижанса и оставаше до следната сутрин.
При тези случаи той никога не пътуваше без кожената си папка, съдържаща листове за писане и части от записките, тъй като бе на мнение, че вече много е закъснял с ръкописа си и трябва час по-скоро да го завърши.
Мистър Дик имаше голяма слабост към сладкиши с джинджифил. За да направи посещенията му по-приятни, леля ми бе поръчала да му отворя кредит в един сладкарски дюкян, при условие, че няма да му дават сладкиши за повече от един шилинг дневно. Това, както и обстоятелството, че самата мис Бетси му плащаше дребните сметки в ханчето, където отсядаше, ме караше да мисля, че мистър Дик имаше позволение само да подрънква парите си, но не и да разполага с тях. По-нататък се убедих, че наистина беше така, или най-малкото, че между него и леля ми има споразумение, според което той е длъжен да й дава сметка и за най-малките си разходи. И тъй като дори не помисляше да я мами и винаги желаеше да й достави удоволствие, мистър Дик никога не прахосваше парите си. По отношение на тези разпореждания, както и във всички други случаи, той считаше леля ми за най-мъдрата и най-способната жена в света. Той често ми доверяваше това свое убеждение под най-голяма тайна и винаги шепнешком.
— Тротууд — обърна се той към мен със загадъчен тон, след като една сряда ми бе доверил тази своя тайна, — кой е човекът, който се крие близо до къщата ни и я плаши?