— Майка ми действително ще се гордее с посещението ви, мистър Копърфийлд — каза той, когато потеглихме, — или по-право би се гордяла, ако това не беше грешно, мистър Копърфийлд.
— И въпреки това днес ти не се поколеба да предположиш, че аз бих могъл да се възгордея — отвърнах му.
— О, божичко, мистър Копърфийлд, разбира се, че не! Не, вярвайте ми! Подобна мисъл не е минавала през ума ми! Никога не бих си помислил, че е проява на горделивост, ако считате, че сме твърде бедни за вас. Защото ние наистина сме много бедни.
— Занимавал ли си се напоследък много с юридическите науки? — запитах го аз, за да променя разговора.
— О, мистър Копърфийлд — каза той скромно, — четенето ми на правните книги едва ли би могло да се нарече сериозно занимание. Понякога вечер прекарвам един-два часа с мистър Тид.
— Труден автор ли е той? — запитах го аз.
— Понякога за мен е труден — отвърна Юрая. — Не знам обаче как би се сторил на един способен човек.
Докато вървеше, той избарабани с двата си костеливи пръста по брадичката си и изтананика някаква мелодия, след което прибави:
— Знаете, мистър Копърфийлд, в книгата на мистър Тид има разни термини и латински изрази, които са доста трудни за един такъв невеж читател като мене.
— Би ли искал да научиш латински? — попитах го аз. — Бих могъл с удоволствие да ти преподавам това, което уча.
— О, благодаря ви, мистър Копърфийлд — отговори той, като клатеше глава. — Много е мило от ваша страна да ми правите това предложение, но аз съм твърде нищ, за да го приема.
— Що за глупости, Юрая!
— О, мистър Копърфийлд, простете ми! Много съм ви признателен и бих желал това повече от всичко друго, уверявам ви, обаче съм твърде нищ за подобно нещо. Има достатъчно хора, които и без това ме тъпчат в моята нищета, та няма защо да оскърбявам чувствата им, като придобивам знания. Учението не е за мен. Човек като мене не трябва да има никакви въжделения. Ако иска да напредва в живота, той трябва да върши това съвсем смирено, мистър Копърфийлд.
Никога не бях виждал устата му така широко отворена, нито пък двете бръчки така дълбоко врязани в бузите му, както когато ми разкриваше тези свои съкровени мисли. И през всичкото време не преставаше да се кълчи и огъва от скромност.
— Смятам, че не си прав, Юрая — казах му аз. — Допускам, че има известни неща, които бих съумял да те науча, стига само да пожелаеш това.
— О, не се съмнявам, мистър Копърфийлд — отвърна той. — Но тъй като самият вие не сте нищ, може би не сте в състояние да влезете в положението на тези, които са. Няма да дразня по-горните от мен със знанията си, благодаря ви. Твърде съм нищ, за да го сторя. А ето и скромното ни жилище, мистър Копърфийлд.
Влязохме в една ниска старомодна стая, в която се отиваше направо от улицата, и намерихме там мисис Хийп, която беше същински Юрая, само че по-ниска. Тя ме посрещна с най-голямо смирение и се извини за това, че бе целунала сина си, като каза, че колкото и нищи да са, те не са лишени от човешките си чувства, които се надява, че никого не обиждат. Стаята беше напълно прилична, полукухня и полуприемна, но съвсем не беше уютна. Чайните прибори бяха сложени на масата, а чайникът вреше на печката. Виждаше се един скрин, чиято горна част бе приспособена за писалище, където вероятно Юрая се занимаваше вечер. Там лежеше синята му чанта, натъпкана с книжа, както и книгите му начело с мистър Тид. В един от ъглите се виждаше шкаф, както и други обикновени мебели. Спомням си, че нито една отделна вещ нямаше жалък вид и въпреки това цялата стая произвеждаше жалко впечатление.
Може би смирението на мисис Хийп я караше все още да носи жалейни дрехи, при все че мистър Хийп се бе поминал твърде отдавна. Струваше ми се, че по отношение на бонето си беше направила някакъв компромис, но иначе видът й бе така жалеен, какъвто е бил той по времето на овдовяването й.
— Този ден ще остане паметен, мой Юрая — каза мисис Хийп, като приготовляваше чая.
— Аз ти казах, че ще бъде така, майко — отвърна Юрая.
— Ако има нещо, поради което желая татко ти да не бе умрял, то е, за да се порадва и той на обществото на мистър Копърфийлд днес.
Почувствувах се стеснен от тези ласкателства, обаче ми правеше впечатление, че действително ме посрещат като някакъв височайши гостенин, и мисис Хийп ми се стори приятна жена.
— Моят Юрая отдавна ви чака с най-голямо нетърпение — каза тя. — Той се боеше, че може би нищетата ни би ви попречила да дойдете, а и аз споделях страховете му. Нищи сме, нищи сме били и нищи ще си останем винаги — каза мисис Хийп.
— Уверен съм, че нямате основание да се чувствувате такива, госпожо — казах аз, — освен ако това ви прави удоволствие.