— Благодаря ви, сър — отвърна мисис Хийп. — Много добре знаем положението си и сме благодарни за него.
Постепенно мисис Хийп се приближи до мене, а Юрая се нагласи срещу ми и двамата се състезаваха да ме отрупват с най-хубавото, което имаше на масата. Не че там имаше нещо особено вкусно, обаче самото им старание да ми доставят удоволствие ме караше да се чувствувам обкръжен от особено внимание. Сетне те заговориха за разни лели и аз им разправих за моята. Мисис Хийп заприказва за доведени бащи и аз започнах да говоря за моя, но се спрях, тъй като леля ми бе поръчала да мълча по този въпрос. Обаче в ръцете на Юрая и майка му аз бях като някаква крехка тапа пред тирбушон, като млечен зъб пред клещи на опитен зъболекар и като чуплива играчка в ръцете на дете. Полека-лека те измъкнаха от устата ми неща, които нямах никакво желание да разкажа. И сега се изчервявам, особено като си спомня, че в детското си простосърдечие дори се чувствувах горд, че им доверявам толкова неща и даже гледах малко покровителствено на двамата си почтени домакини.
Ясно беше, че са много привързани един към друг. Това не можеше да не ми направи впечатление като нещо напълно естествено, обаче ловкостта, с която съумяваха да изтръгнат от човека всичко, което пожелаеха, беше същинско изкуство, срещу което ми бе невъзможно да устоя. Когато нямаше какво повече да изкопчат за самия мен (не споменах ни дума за живота си в „Мърдстоун и Гринби“, нито пък за бягството си), те захванаха да ме разпитват за мистър Уикфийлд и Агнеса. Юрая подхвърляше топката на разговора, а мисис Хийп я хващаше и връщаше на Юрая, Юрая я задържаше за малко в ръцете си, сетне пак я изпращаше на майка си и така те си я подхвърляха, докато аз загубих представа къде се намира тя и съвсем се слисах. А и самата топка непрестанно се променяше. Веднъж тя беше мистър Уикфийлд, после Агнеса, после превъзходните качества на мистър Уикфийлд, после възторженото ми чувство към Агнеса, след това работата и доходите на мистър Уикфийлд, какво правим след вечеря, виното на мистър Уикфийлд, причината, поради която пие и колко жалко, че пие: ту едно, ту друго, ту всичко изведнъж. И през всичкото време, без да вземам голямо участие в разговора, постоянно нащрек да не би да ги накарам да почувствуват колко са нищи и каква голяма чест им правя с присъствието си, непрестанно се улавях, че изпущам по някоя и друга дума, която нямах никакво право да изпущам. Виждах какво въздействие оказваше тя само от трепкането на извитите ноздри на Юрая.
Бях започнал да се чувствувам малко неудобно и желаех да прекратя вече посещението си, когато една фигура се появи на улицата и мина край вратата — последната стоеше отворена, за да се проветрява стаята, тъй като времето бе доста топло, — върна се, надникна и влезе, като възкликна високо:
— Копърфийлд, възможно ли е?
Беше мистър Микобър! Да, мистър Микобър, с монокъла си, с бастуна си, с нагръдника си, с благородния си изглед и с предвзетото си произношение — всичко вкупом.
— Драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, като ми подаде ръка, — тази среща кара човека да се чувствува обхванат от съзнанието за несигурността и нетрайността на всички човешки… накъсо казано, това е удивителна случайност. Вървя си по улицата и си размишлявам върху възможностите нещо да изскочи (което засега ми се струва доста вероятно) и изведнъж виждам пред себе си един млад, но ценен приятел, свързан с най-значителния период от живота ми — мога да кажа с кулминационната точка на съществуването ми. Копърфийлд, скъпи ми приятелю, здравейте!
Не мога да кажа — наистина не мога да кажа — че изпитах особено удоволствие да се срещна с мистър Микобър тъкмо в този дом, но изобщо много се зарадвах да го видя след толкова дълго време. Ръкувах се сърдечно с него и запитах за мисис Микобър.
— Благодаря — каза мистър Микобър, като махна с ръка по обичая си и завря брадичка в яката си, — тя върви към поправяне. Близначетата вече не черпят физическата си поддръжка от определения за тях природен източник — с една дума — продължи мистър Микобър доверително, — вече са отбити и понастоящем мисис Микобър е моя другарка в пътуването. Тя много ще се зарадва, Копърфийлд, отново да се види с оногова, който така красноречиво е доказвал, че е жрец в светия храм на приятелството.
Казах му, че и аз с удоволствие бих се видял с нея.
— Това е много любезно от ваша страна — каза мистър Микобър. После се усмихна, отново мушна брадичката си в яката и се огледа наоколо.
— Намерих моя приятел Копърфийлд — каза с достойнство той, без да се обръща специално към когото и да било, — намерих го не в самота, а в обществото на една благородна вдовица и на този, който е очевидно неин потомък, накъсо казано — повтори с обичайния си доверителен тон мистър Микобър, — неин син. За мен е чест да им бъда представен.