Когато същата вечер погледнах през прозореца, видях с изненада и неудоволствие мистър Микобър и Юрая Хийп, хванати подръка, да минават край къщи. Юрая — смирено изпълнен със съзнанието за оказаната му чест, а мистър Микобър — обладан от радост, че е разпрострял покровителството си върху Юрая. Още по-изненадан останах обаче, когато на следния ден отидох в хотела на Микобърови в определения за обеда час и разбрах от самия мистър Микобър, че той отишъл с Юрая у дома му и пил там чашка уиски със сода.
— И знаете ли какво ще ви кажа, драги ми Копърфийлд — продължи мистър Микобър, — вашият приятел Хийп е младеж, който може да се издигне до положението на главен прокурор. Ако познавах този човек по времето, когато трудностите ми бяха назрели, сигурно към кредиторите ми щяха да се отнесат по съвсем друг начин.
Не ми беше ясно как можеше да стане това, когато мистър Микобър не им бе заплатил и стотинка от дълговете си, но не ми се искаше да му задам този въпрос. Нито пък исках да го запитам дали са говорили много за мене и дали мистър Микобър не е бил прекалено откровен с Юрая. Не желаех да му задам тези въпроси, тъй като се страхувах да не го обидя и особено се боях да не засегна чувствителната мисис Микобър. През всичкото време обаче безпокойството ми не ме напусна и след това мислех по този въпрос.
Обедът беше чудесен. Имаше много хубава риба, печено телешко, пържени суджуци, яребици и пудинг. Пихме вино и силна бира, а след ядене мисис Микобър собственоръчно ни приготви пунш.
Мистър Микобър беше необикновено весел. Никога не го бях виждал в такова добро настроение. Той така ревностно се черпеше с пунш, че лицето му лъсна като лакирано. Изпаднал в сантиментално настроение, вдигна тост за града, като каза, че мисис Микобър и той са се чувствували много уютно и приятно тук и че никога не ще забравят хубавите часове, прекарани в Кентърбъри. След това пи и за мое здраве. Тримата си припомнихме разни случки из общия ни живот в миналото, като повечето от тях бяха свързани с разни продажби на имуществото им. Сетне аз вдигнах чаша и казах скромно:
— Ако ми позволите, госпожо, ще се осмеля да пия с удоволствие наздравица за вас.
След тези мои думи мистър Микобър произнесе хвалебствено слово за съпругата си. Каза, че тя винаги е била негова наставница, мъдра утешителка и приятелка, и ми пожела, когато стана за женене, да си избера такава съпруга, ако изобщо съществува друга подобна жена.
Когато пуншът се свърши, мистър Микобър стана още по-дружелюбен и весел. Мисис Микобър също изпадна във възторг и тримата запяхме песента „Към приятелите“. Когато стигнахме до думите „Подай ръка, приятелю скъпи“, ние се хванахме за ръце около масата, а изразът „Ще поемем този път“ съвсем ни затрогна.
С една дума, никога през живота си не бях виждал толкова развеселен човек като мистър Микобър тази вечер. Това негово настроение продължи до самия миг, когато си взех сърдечно сбогом с него и с приятната му съпруга. Така че съвсем не бях подготвен да получа на другата сутрин в седем часа следното писмо, писано в девет и половина същата вечер, значи само четвърт час, след като ги бях оставил:
„Скъпи ми млади приятелю,
Жребият е хвърлен — всичко е свършено. Скрил терзанията си под маската на болезнено веселие, аз не ви съобщих тази вечер, че няма никаква надежда да получа очакваната сума! При тези обстоятелства, унизителни за изживяване, унизителни за спомняне и унизителни за разправяне, бях принуден за погасяването на дълга си в този хотел да подпиша полица, платима в срок от четиринадесет дни, в местожителството ми в Пентонвил, Лондон. Когато срокът изтече, полицата не ще може да бъде платена. И като резултат — пълно разорение. Брадвата е вдигната и дървото ще бъде отсечено.
Нека този клетник, който се обръща сега към вас, драги ми Копърфийлд да ви служи като предупредителен сигнал по пътя на живота. Той ви пише с това намерение и с тази надежда. И ако знае, че примерът му ще ви бъде полезен, то може би слаб лъч светлина ще проникне в затворническия мрак на съществуването му — макар и засега дълголетието му (да кажем най-малкото) да е крайно проблематично.
Това е последното послание, драги ми Копърфийлд, което получавате от
Бях така поразен от съдържанието на това сърцераздирателно писмо, че веднага изтичах към малкия хотел с намерение да пооблекча мистър Микобър с някоя утешителна дума. Но на половина път дотам видях дилижанса за Лондон, отзад на който бяха седнали мисис и мистър Микобър. Мистър Микобър представляваше самото олицетворение на спокойна радост, усмихнато се разговаряше с мисис Микобър, като ядеше орехи от една книжна кесия, а от джоба му се подаваше някаква бутилка. Те не ме видяха и след като поразмислих, реших, че ще е по-добре да не им се обаждам. Успокоен и с олекнало сърце, свих в една странична уличка и се отправих към училището на доктор Стронг. Почувствувах се облекчен, че ги видях да си отиват, макар да бях истински привързан към тях.