XVIII ГЛАВА
ВЪЗПОМИНАНИЯ
Мои училищни дни! Мирно и незабелязано протекохте вие и сам не разбрах кога от момче се превърнах в юноша! Поглеждам назад към потока на изминалите дни, сега вече пресъхнало речно корито, покрито с листа, и се мъча да видя дали не са останали някои белези, по които да си припомня как е протекъл той.
За миг се връщам в катедралата, където ни водят всяка неделя сутрин. Дъхът на пръст, безслънчевият въздух, чувството, че си откъснат от света, звуците на органа, отекващи през черните и бели сводове и галерии — всички те са крила, които ме понасят назад към миналото, полубуден и полуунесен в някакъв сън.
Не съм последният по успех в училището. За няколко месеца успявам да изпреваря не един от другарите си. Но първият ученик Адамс все още ми се струва като някакво могъщо същество, надмогнало се някъде нагоре, на недостигаема височина. Агнеса напразно клати отрицателно глава, когато й разправям каква бездна от мъдрост е преодоляло това чудно същество, и ме уверява, че и аз, клетият невежа, ще успея да го настигна. Той не ми е такъв съкровен приятел и смел защитник, какъвто ми бе Стиърфорд, но изпитвам към него дълбоко уважение. Особено много съм любопитен да узная какво где прави той, когато завърши училището, и дали в живота ще се намери достойно място за него.
Но кой друг образ ми се мярка? Да, това е мис Шепърд, в която съм влюбен.
Мис Шепърд е пансионерка в училището на госпожици Нетингалс. Аз обожавам мис Шепърд. Тя е малко момиче с бродирана рокличка, с кръгло лице и с къдрава руса коса. Младите момичета от пансиона на Нетингалс също идват в катедралата. Не гледам в молитвеника си, тъй като очите ми са отправени към мис Шепърд. Когато хорът пее, аз чувам нейния глас. Когато през време на богослужението се споменава кралското семейство, мислено изричам и нейното име наред с това на височайшите особи. А понякога вкъщи, в стаята си, промълвям в любовен порив: О, мис Шепърд!
Отначало не съм сигурен в чувствата на мис Шепърд към мене, обаче благосклонната съдба ни събира в танцувалното училище. Моя партньорка е мис Шепърд. Аз докосвам ръкавицата й и сладък трепет минава през дясната ми ръка, пропълзява чак до косата ми. Не й промълвям никакви нежни думи, обаче се разбираме. Мис Шепърд и аз живеем един за друг.
Чудно, защо тайно подарих на мис Шепърд дванадесет бразилски ореха? Те не са годни да изразят любовта ми, не могат да се увият в изящен пакет, трудни са за чупене, дори и когато се сложат между вратата и стената, и най-после, когато се счупят, са твърде мазни. И все пак смятам, че са напълно подходящ подарък за мис Шепърд. Също така подарявам й меки анасонови бисквити и безброй портокали. Веднъж целувам мис Шепърд в гардеробната. Какъв екстаз!
Мис Шепърд е едничката мечта на живота ми, но как става, че скъсвам с нея? Сам не знам това. Да, някакъв хлад започва да вее между мене и мис Шепърд. Носят се слухове, според които мис Шепърд е казала, че би желала да не я зяпам така и че е изявила предпочитание към мистър Джонс — ха, Джонс! Момче без никакви особени качества! Пропастта между мис Шепърд и мен се увеличава. Най-сетне един ден аз срещам пансионерките на госпожици Нетингалс, които отиват на разходка. Като минава покрай мене, мис Шепърд прави презрителна гримаса и със смях заговаря приятелката си. Всичко е свършено. Любовта, която ми се струваше, че ще продължи цял живот, достига до своя край. Тя вече не ми пречи да внимавам в богослужението и името й не е произнасяно наред с кралското семейство.
В училище жъна успехи и нищо не нарушава покоя ми. Сега вече не съм вежлив към пансионерките на госпожици Нетингалс и не бих обърнал внимание на нито една от тях, дори и да са два пъти повече по брой и двадесет пъти по-красиви. Смятам, че да се ходи на танцувално училище е досадна работа, и се чудя защо момичетата не си танцуват сами и ни оставят на мира. Увличам се в латинските стихове и ставам небрежен към връзките на обувките си. Доктор Стронг публично заявява, че съм обещаващ млад учен. Мистър Дик изпада в безумна радост, а леля ми ми изпраща една гвинея със следващата поща.