Най-голямата мис Ларкинс се познава с офицери. Това е ужасно. Виждам я да разговаря с тях. Забелязвам как пресичат улицата, за да я спрат, когато бонето й (тя обича яркоцветните бонета) се задава отсреща, придружено от бонето на сестра й. Тя се смее, приказва и изглежда, че това й харесва. Прекарвам голяма част от свободното си време в разходки с надеждата, че ще я срещна. Когато успея да й се поклоня поне веднъж дневно, се чувствувам щастлив. От време на време заслужавам поздрава й. Бушуващата мъка, която изпитвам в навечерието на военния бал, когато знам, че тя ще танцува с офицери, заслужава да бъде възнаградена, ако изобщо справедливостта не е изчезнала от лицето на земята.
Страстта ми отнема апетита и ме кара непрестанно да нося най-новата си копринена кърпа за врат. Единственото ми облекчение е да си слагам най-хубавите дрехи и непрестанно да лъскам обувките си. Тогава се чувствувам по-достоен за най-голямата мис Ларкинс. Всичко, което й принадлежи или е свързано с нея, ми е ценно. Мистър Ларкинс — един намусен стар господин с двойна брадичка и с едно неподвижно око — ме изпълва с любопитство. Когато не мога да срещна дъщеря му, отивам там, където има възможност да видя него и да му кажа: „Здравейте, мистър Ларкинс“. Думите „Добре ли са младите дами и всички у вас?“ ми се струват твърде издайнически и аз поруменявам.
Непрестанно мисля за възрастта си. Вярно, че съм седемнадесетгодишен и че тази възраст е твърде ниска за най-голямата мис Ларкинс, но какво от това? Пък най-после, не след дълго ще встъпя в двадесет и първата си година. Редовно се разхождам вечер край къщата на мистър Ларкинс, макар че сърцето ми се къса, когато виждам офицерите да влизат или пък ги чувам горе в приемната, където най-голямата мис Ларкинс свири на арфа. Дори един-два пъти дълго обикалям със страдален вид къщата, когато цялото семейство е вече легнало, като се чудя коя е стаята на мис Ларкинс и сигурно се взирам в тъмнината в стаята на баща й. Обикалям край дома й и си мечтая да избухне пожар, събраната тълпа да гледа смаяно, а аз да грабна някаква стълба, да я опра до прозореца й, да я спася със собствените си ръце, а после да вляза вътре за нещо, което тя е забравила, и да загина в пламъците. Любовта ми е напълно безкористна. За мен е достатъчно само да се проявя като герой в очите на най-голямата мис Ларкинс и да издъхна. Обикновено е така, но не винаги. Понякога по-светли видения се явяват пред мене. Когато се обличам (работа, която трае два часа) за един голям бал у семейство Ларкинс (събитие, очаквано с нетърпение от три седмици), въображението ми рисува по-примамливи картини. Представям си как събирам смелост и се обяснявам в любов на мис Ларкинс. Тя свежда глава на рамото ми и промълвя: „О, мистър Копърфийлд, да вярвам ли на ушите си?“ Представям си как на следното утро мистър Ларкинс идва при мене и казва: „Мистър Копърфийлд, дъщеря ми ми призна всичко. Вашата младост не е пречка. Бъдете щастливи!“ Леля ми също дава съгласието си и ни благославя, а мистър Дик и доктор Стронг присъствуват на венчавката ни. Сега, като си спомням всичко това, аз вярвам, че съм бил разумен младеж, вярвам го и въпреки това всичко наистина бе така, както го описвам.
Отивам в омагьосания замък, където има светлини, глъч, музика, цветя, офицери (за най-голямо мое съжаление), и най-голямата мис Ларкинс — самата красота. Облечена е в синьо, със сини цветя в косата си — незабравки. Като че ли трябва да носи незабравки! Това е първото увеселение за възрастни, на което съм поканен, и се чувствувам малко неловко. Никой не знае какво да ми каже освен мистър Ларкинс, който ме пита за съучениците ми — нещо, което не би трябвало да прави, тъй като не съм дошъл тук, за да ме обиждат.
Но след като съм постоял известно време на прага и очите ми са се наслаждавали на богинята на сърцето ми, тя се приближава до мене — тя, най-голямата мис Ларкинс! — и ме запитва дали танцувам.
Покланям се и казвам със заекване:
— С вас, мис Ларкинс.
— С никой ли друг? — запитва ме тя.
— С никой друг танцът не би ми доставил удоволствие.
Мис Ларкинс се смее и поруменява (или поне на мене ми се струва, че поруменява), като казва:
— След един танц с удоволствие ще бъда ваша дама.
Моментът идва.
— Струва ми се, че е валс — забелязва мис Ларкинс, когато й се представям. — Вие валсирате ли? Ако не, капитан Бейли…
Но работата е там, че аз играя валс (при това твърде добре) и повеждам мис Ларкинс напред. Отстранявам я навъсено от капитан Бейли. Не се съмнявам, че той се чувствува твърде нещастен, но за мене това няма никакво значение. И аз съм бивал нещастен. Танцувам валс с най-голямата мис Ларкинс! Не знам къде съм, сред кои хора, нито пък колко дълго трае това. Знам само, че се нося някъде в пространството с един син ангел, в блажен унес, докато най-после се озовавам самичък с нея в малка стая, седнал на един диван. Тя се възхищава от едно цвете (розова японска камелия, цена четвърт гвинея), която съм сложил на ревера си. Аз й го давам и казвам: