— Искам за него огромна цена, мис Ларкинс.
— Наистина ли! И каква е тя?
— Едно от вашите цветя, за да си го пазя тъй, както скъперникът пази златото си.
— Вие сте смело момче — казва мис Ларкинс. — Ето.
Тя ми дава цветето не без удоволствие. Аз го докосвам с устни и го прибирам до гърдите си. Мис Ларкинс се смее, хваща ме подръка и казва:
— А сега ме върнете при капитан Бейли.
Мислите ми се въртят унесено около този сладък разговор и валса, когато тя отново идва при мен, с един твърде обикновен възрастничък господин подръка, който цяла вечер бе играл вист, и казва:
— О, ето моя смел приятел! Мистър Чесъл иска да се запознае с вас, мистър Копърфийлд.
Веднага разбирам, че той е приятел на семейството, и се чувствувам поласкан.
— Възхищавам се от вкуса ви, сър — казва мистър Чесъл. — Той ви прави чест. Предполагам, че не се интересувате много от хмел. Аз обаче се занимавам с отглеждане на доста големи количества. И ако някога ви се случи да минете край Ашфорд, ще ни направите голямо удоволствие, ако останете у нас, колкото време пожелаете.
Благодаря му сърдечно и му стискам ръката. Чувствувам се като в някакъв сън. Още веднъж танцувам валс с най-голямата мис Ларкинс. Тя се възхищава от танцуването ми. Прибирам се вкъщи, опиянен от блаженство, и цяла нощ мислено танцувам със скъпото си божество, прихванал грациозната й снага. Минават няколко дни на упоителни мечти. Но не я виждам никъде — ни на улицата, ни у тях. Слаба утеха ми носи само свещеният залог, увяхналото цвете.
— Тротууд — казва ми един следобед Агнеса. — Кой, мислиш, ще се венчава утре? Личност, от която се възхищаваш.
— Предполагам, че не ти, Агнеса?
— Не аз! Чувате ли го, татко, какво казва? — изчуруликва тя, като вдига светналото си лице от нотите, които преписва. — Най-голямата мис Ларкинс.
— За-за капитан Бейли ли? — едва имам сили да промълвя аз.
— Не. За никакъв капитан. За мистър Чесъл, производител на хмел.
В продължение на една-две седмици съм много отчаян. Свалям си пръстена, нося най-старите си дрехи, не употребявам вече помада за коса и често ридая над увяхналото цвете на мис Ларкинс. Но този живот ми омръзва и тъй като касапинът ме предизвиква отново, аз хвърлям цветето, сражавам се с него и славно го побеждавам.
Отново започвам да нося пръстена си и да употребявам помада (обаче по-умерено) и това са последните белези за навлизането ми в седемнадесетата година.
XIX ГЛАВА
ОГЛЕЖДАМ СЕ НАОКОЛО И ПРАВЯ ЕДНО ОТКРИТИЕ
Съмнявам се дали в дъното на сърцето си се радвах, или съжалявах, когато учението ми се свърши и дойде време да напусна училището на доктор Стронг. Бях прекарал там щастливи дни, бях се привързал към доктора и бях заемал видно място в този малък свят. Поради това съжалявах, че напущам, но имаше и причини, макар маловажни, които ме караха да се радвам. Мъглявото усещане, че съм свободен млад човек, когото чакат чудни преживявания и дела, както и мисълта за неотразимото впечатление, което щях да направя на всички, ме теглеха към широкия свят. Тези въображаеми доводи бяха така дълбоко проникнали в момчешкия ми ум, че сега, като разсъждавам, виждам, че съм напуснал училище без особена мъка. Раздялата с него не ми се отрази повече, отколкото коя да е раздяла. Напразно се старая да си припомня подробностите, както и изпитваните от мен чувства. Изглежда, че не са оставили дълбоки следи в съзнанието ми. Сигурно съм бил слисан от разкритите пред мен нови хоризонти. Животът тогава ми се струваше като фантастичен разказ, който скоро щях да започна да чета.
Леля ми и аз надълго и сериозно разисквахме относно попрището, на което трябваше да се отдам. В продължение на повече от една година се мъчих да дам задоволителен отговор на често повтаряния от нея въпрос: „Какъв смяташ да станеш?“ Аз обаче нямах никаква ясно определена наклонност. Ако бях запознат с тайните на мореплаването, щях да бъда напълно задоволен да поема командуването на някаква експедиция и триумфално да завърша околосветското си пътешествие с велико откритие. Но тъй като не бях в състояние да осъществя този фантастичен план, бях подтикван от едничкото желание да си намеря някакво поприще, което да не й тежи много парично, и добросъвестно да изпълнявам задълженията си, каквито и да бъдат те.