— Всеки, който е край мен, ме разглезва — каза усмихнато тя.
— Не. Това е, защото си съвсем различна от другите момичета. Ти си така добра, така кротка, с такъв благ характер, а и винаги имаш право.
— Говориш ми — каза, смеейки се, Агнеса, която седеше и работеше нещо, — сякаш съм бившата мис Ларкинс.
— Хайде! Не е честно да злоупотребяваш с искреността ми — отвърнах, като се изчервих при спомена за бледосинята си покорителка. — Но аз винаги ще ти се доверявам, Агнеса. Никога няма да отвикна от това. Когато изпадна в беда или когато се влюбя, винаги ще споделям всичко с теб, ако ми позволиш — дори и когато се влюбя истински.
— Ха, та ти винаги си се влюбвал истински! — каза Агнеса, като пак избухна в смях.
— О, не, досега съм се влюбвал само хлапашки или ученически — отвърнах аз, като се засмях, на свой ред позасрамен. — Времената се менят и сигурно ще дойде ден, когато ще се влюбя до уши. Чудно ми е, как ти не си се влюбила истински досега?
Агнеса отново се засмя и поклати глава.
— О, много добре знам, че не си! Иначе сигурно би ми се доверила или пък навярно би ме оставила да отгатна — казах аз, след като забелязах, че тя поруменя леко. — Но не познавам никой, достоен за любовта ти, Агнеса. Бих позволил да те обича само някой много по-благороден и по-ценен от всички хора, които съм срещал досега. За в бъдеще ще бдя зорко и ще държа сметка за всичките ти обожатели, и уверявам те, ще бъда много придирчив към щастливия избраник.
Продължихме да си приказваме така полушеговито, полусериозно, както си имахме обичай още от детинство. Но внезапно Агнеса вдигна очи и заговори със съвсем друг тон:
— Тротууд, трябва да те запитам нещо, за което едва ли скоро ще ми се удаде случай. Ще ти задам един въпрос, който, струва ми се, не бих задала другиму. Не си ли забелязал напоследък някаква промяна в баща ми?
Бях забелязал и често се бях чудил дали и тя я е забелязала. Изглежда, че видът ми й бе подсказал това, тъй като за миг очите й се сведоха и видях в тях сълзи.
— Кажи ми, какво си забелязал? — запита ме тя с нисък глас.
— Струва ми се, че… Агнеса, трябва ли да бъда искрен? Ти знаеш колко, го обичам.
— Да — отвърна тя.
— Струва ми се, че той не си помага, като се увлича в тази своя привичка, която видях в него още щом дойдох тук. Много често нервничи, или поне така си въобразявам.
— Не, не е въображение — каза Агнеса, като поклати глава.
— Ръката му трепери, говорът му е неясен, а погледът му блуждае. Забелязал съм, че точно тогава и когато е най-малко на себе си, го викат по някаква работа.
— Юрая — каза Агнеса.
— Да; и усещането, че не е годен за работата или че не я е разбрал добре, или че е издал състоянието си въпреки усилията си, го тревожи толкова много, че на следния ден той е по-зле, на другия още по-зле и тогава изпада в пълно униние. Не искам да те плаша, Агнеса, но трябва да ти кажа, че миналата вечер го видях в такова разположение на духа да обронва глава на ръцете си и да рони сълзи като дете.
Още не се бях доизказал, когато тя сложи лекичко ръка на устата ми и след миг вече я видях да увисва на рамото на баща си до вратата. Когато и двамата погледнаха към мен, изражението на лицето й беше просто трогателно. В него имаше такава дълбока привързаност, такава признателност за всичката му любов и грижи, че никакви нейни думи не биха ми направили по-силно впечатление. Нищо не можеше да ме разчувствува повече от този поглед, в който се четеше гореща молба към мен да бъда винаги снизходителен към слабостите му, дори и в най-съкровените си мисли, и никому да не позволявам да го огорчава. Тя се гордееше с него и му беше предана, но едновременно с това му съчувствуваше и го съжаляваше, като разчиташе и на мен да проявявам същите чувства.
Щяхме да пием чай при доктора. Отидохме там в обичайния час и около камината в кабинета заварихме доктора, младата му съпруга и майка й. Докторът, който гледаше на пътуването ми като на заминаване за Китай, ме посрещна като виден гост и поиска да сложат в огъня още едно-две дървета, за да види по-добре лицето на бившия си ученик.
— Няма да видя много други лица, които да заменят това на Тротууд — каза той, като грееше ръцете си. — Започнал съм да ставам ленив и се нуждая от спокойствие. След шест месеца ще се откажа от всичките си ученици и ще започна да водя по-тих живот.
— На няколко пъти сте заявявали това през последните десет години, докторе — каза мистър Уикфийлд.
— Но сега действително възнамерявам да го сторя — отвърна докторът. — Старшият преподавател ще заеме мястото ми — този път вече говоря сериозно, — така че в скоро бъдеще ще трябва да съставите договора ни и да ни обвържете като двама мошеници.