Липсата на самоувереност, която често съм изпитвал при разни дребни случаи, когато е било по-добре да я няма, ме обхвана и сега. Напразно се стараех да говоря с дебел глас. Макар и да приказвах от дъното на стомаха си, до края на пътуването се чувствувах много унижен и страшно млад.
И при все това интересно и забавно беше да седя там горе, зад четирите коня — добре облечен, добре образован и с достатъчно пари в джоба, да търся с поглед местата, където бях спал, когато вървях изморен към Дувър. Всяко кътче на пътя събуждаше цял рояк мисли в главата ми. Когато хвърлях поглед към скитниците, край които минавахме и виждах добре познатия тип лица да се извръщат към нас, сякаш усещах начернената ръка на медникаря отново да ме хваща отпред за ризата. Когато изтопуркахме през тесните улички на Чатъм и зърнах мястото, където живееше старото чудовище, което бе купило жакета ми, протегнах любопитно врат, да видя кътчето, където бях седял ту на сянка, ту на слънце, да чакам да си получа парите. Когато най-после наближихме Лондон и минахме край самия Салем Хаус, където мистър Крийкъл нанасяше побоища с тежката си ръка, бих дал всичко, каквото притежавам, да имам законно право да сляза и да го напердаша, а след това да пусна момчетата на свобода като врабци от кафез.
Отседнахме в „Златният кръст“, Чеъринг крос, който тогава беше мухлясало заведение всред гъсто населена околност. Един келнер ме въведе в столовата, а една камериерка ми показа малката ми стаичка, която миришеше на яхър и беше прихлупена като семейна гробница. Все още болезнено чувствувах колко съм млад, тъй като никой не изпитваше страхопочитание към мен; камериерката се отнасяше с пълно безразличие към мненията ми относно всеки въпрос, а келнерът се държеше свойски и ме съветваше поради неопитността ми.
— Е — каза доверително той, — какво ще обичате за вечеря? Обикновено младите хора си поръчват птици. Да ви дам ли пиле?
Отвърнах, колкото може по-величествено, че не съм в настроение да ям пиле.
— Не сте ли? — каза той. — Говеждото и агнешкото омръзва на младите господа; да ви дам ли телешки котлет?
Съгласих се с това предложение, тъй като не можех да се сетя за нищо друго.
— А желаете ли гъби? — запита келнерът с лукава усмивка, като изкриви глава на една страна. — Обикновено младите господа са преситени от гъби.
Поръчах му с най-дебелия си глас да ми донесе телешки котлет с картофи и всички подобаващи гарнитури и да запита дали няма писма за мистър Тротууд Копърфийлд — макар и да знаех, че няма и не би могло да има, но реших, че ще е по-мъжествено да задам този въпрос.
Той скоро се върна и каза, че няма никакви писма (на което много се зачудих), и почна да слага масата за вечеря в една ниша край камината. Докато вършеше това, ме запита какво бих желал да пия. Поръчах си половин литър шери, но се боя, че за него това беше удобен случай да събере исканото количество от дъната на няколко малки шишета. Добих това впечатление, тъй като, докато четях вестника, го наблюдавах как смесва съдържанията на няколко бутилки зад една ниска дървена преградка подобно на аптекар, който изпълнява рецепта. Когато виното пристигна, то ми се стори доста слабо, а и във вкуса му се долавяха повече английски жилки, отколкото можеше да се очаква от едно непримесено чуждестранно вино. Но аз бях достатъчно свенлив да го пия, без да направя каквато и да било забележка.
Изпаднах в добро настроение (от което разбрах, че тази отрова — алкохолът — не е винаги неприятна) и реших да отида на някакво представление. Избрах си театъра Ковънт Гардън и там, от дъното на една централна ложа, се наслаждавах на драмата Юлий Цезар и новата пантомима. Да видя как всички тези благородни римляни оживяват пред мене и ми служат за забавление, вместо да ме мъчат с речите си, както биваше в училище, бе за мен нова и приятна наслада. Внушителността и тайнствеността на цялото представление, поетичният език, светлините, музиката, публиката, постоянно сменящите се блестящи и величествени декори — всичко това ме замайваше и опияняваше, и когато в дванадесет часа през нощта излязох на улицата под дъжда, сякаш се бях спуснал от облаците, където в продължение на дълги векове бях водил изпълнен с романтика живот, и сега попадах в един жалък, мръсен, слабо осветен свят, където чадърите се удрят един в друг, файтоните пръскат кал и хората вървят безучастно.
Бях излязъл от друга врата и се спрях за малко на улицата, сякаш наистина бях чужденец на тази земя. Но безцеремонното блъскане и бутане на хората скоро ме накара да дойда на себе си и ме отправи към хотела. Докато вървях, пред очите ми все още се възправяше лъчезарното видение, което не изчезна дори и когато, хапнал малко стриди и порто, седях в столовата на хотела с поглед, вперен в огъня, а часът минаваше един.