— Но славата… — започнах аз.
— Дейзи, колко си романтичен! — каза Стиърфорд, като се разсмя още по-сърдечно. — Нима за мен има значение, ако някаква си сган тъпаци ме гледат със зяпнали уста и вдигат ръце до небесата! Нека вършат това спрямо другиго. Аз не ламтя за слава.
Смутих се, че съм направил такава голяма грешка, и се зарадвах, когато променихме разговора. За щастие това не бе мъчно, тъй като със свойствената си лекота и непринуденост Стиърфорд можеше много бързо да минава от една тема на друга.
След като поразгледахме някои забележителности, отидохме да хапнем и късият зимен ден премина така бързо, че когато дилижансът ни свали пред стара тухлена къща на върха на една височина в Хайгит, бе вече почнало да се смрачава. Когато слязохме, на вратата ни чакаше една не много възрастна жена с горда осанка и хубаво лице. Тя нарече Стиърфорд „моят скъп Джеймс“ и го прегърна горещо. Той ме представи на майка си и тя ме поздрави величествено.
Тихата им старомодна къща имаше благороден изглед и в нея цареше образцов ред. От прозореца на стаята си виждах целия Лондон, разстлан в далечината като огромно валмо мъгла, през която тук-таме проблясваха светлинки. Докато се обличах, хвърлих поглед към солидните мебели и окачените по стените пастелни картини, представляващи дами с корсажи и напудрени коси. Те се появяваха и изчезваха от стените, осветявани от трепкащия огън в камината. Разгледах стаята си съвсем набързо, тъй като веднага ме повикаха за вечеря.
В столовата имаше още една дама — дребна на ръст, мургава и не много приятна за гледане, макар и с правилни черти. Тя привлече вниманието ми може би защото не бях очаквал да я видя или защото стоях точно срещу нея, или пък най-после защото във вида й имаше нещо наистина забележително. Косите и очите й бяха черни, а погледът й жив и проницателен. Беше слабичка и върху горната й устна имаше някакъв белег. Беше стар и приличаше по-скоро на ръб — безцветен и зараснал твърде отдавна. Минаваше през устата й и отиваше надолу към брадичката, като едва се виждаше. Забелязваше се по-ясно само върху горната устна, чиято форма бе поизменил. Заключих мислено, че трябва да е около тридесетгодишна и че желае да се омъжи. Понаприличваше на запустяла къща, която отдавна чака наематели. И все пак, както споменах, имаше хубави черти. Като че ли слабееше от някакъв вътрешен огън, който светеше в мрачните й очи.
Представиха ми я под името мис Дартъл и както Стиърфорд, така и майка му я наричаха Роза. Разбрах, че живее у тях отдавна и от дълги години е компаньонка на мисис Стиърфорд. Направи ми впечатление, че никога не казва направо това, което иска да каже, а само го загатва, като по този начин представя нещата много по-преувеличено, отколкото са всъщност. Така например, когато мисис Стиърфорд забеляза по-скоро на шега, отколкото сериозно, че се бои да не би синът й да води доста буен живот в университета, мис Дартъл каза:
— О, така ли? Вие знаете колко съм невежа и питам само за сведение, но не е ли винаги така? Не е ли известно, че студентският живот…
— Искате да кажете, Роза, че студентският живот е подготовка за сериозна дейност, така ли? — каза хладно мисис Стиърфорд.
— Да, да, това е вярно — отвърна мис Дартъл. — Но все пак искам да ми обясните, ако не съм правилно осветлена, наистина ли в студентския живот…?
— Наистина ли какво? — каза мисис Стиърфорд.
— О, да, разбирам — не е истина. Радвам се, че не е истина! Сега вече знам какво да правя! Това е преимуществото да задава човек въпроси. Сега вече никога не ще позволя да говорят пред мен, че студентите водят разпуснат и непристоен живот.
— И бихте имали право — каза мисис Стиърфорд. — Наставникът на сина ми е много съвестен джентълмен и ако нямах пълно доверие в сина си, би трябвало да имам в него.
— Така ли? — каза мис Дартъл. — Значи имате доверие в него. И наистина ли е съвестен?
— Да, напълно съм убедена в това — отвърна мисис Стиърфорд.
— Това е чудесно! — възкликна мис Дартъл. Каква утеха! И наистина смятате, че е съвестен, така ли? Значи той не е… Е да, не би могъл и да бъде, ако е наистина съвестен. Отсега нататък ще имам великолепно мнение за него. Не можете да си представите колко много ми се издига той в очите, като казвате, че е действително съвестен!
По същия начин мис Дартъл правеше намеци във връзка с всеки въпрос, за който заговаряхме, и, трябва да си призная, ловко успяваше да върши това дори и когато влизаше в спор със Стиърфорд. Преди да свърши вечерята, удаде ми се още един случай да се убедя в тази нейна способност. Мисис Стиърфорд заговори за намерението ми да отида в Съфък и тогава ми хрумна да кажа, че ще се зарадвам много, ако и Стиърфорд дойде с мен. Обясних му, че отивам да навестя старата си бавачка, както и семейството на мистър Пеготи — лодкаря, с когото го бях запознал веднъж в училище.