— Спомням си го, онзи едър човек — каза Стиърфорд. — С него беше и синът му, нали?
— Не, той му е племенник — отвърнах аз. — Но го е отгледал като собствен син. Има и една много хубава племенница, която също е осиновил. С една дума, къщата му (или по-право лодката му, тъй като той живее в една лодка на суха земя) е пълна с хора, които той отрупва с щедростта и добротата си. Уверен съм, Стиърфорд, че ще изпаднеш във възторг от това семейство.
— О, така ли? Надявам се. Сигурно си заслужава да отиде човек там, особено пък като ще имам удоволствието да пътувам с теб, Дейзи. Трябва да е забавно да видя този вид хора и поне за малко да стана един от тях.
Сърцето ми подскочи от радост при мисълта за това ново удоволствие. Но когато мис Дартъл, която не ни изпущаше от святкащите си очи, чу Стиърфорд да говори за „този вид хора“, веднага се намеси:
— О, така ли? Наистина ли са такива? Хайде, разправете ми.
— Какви „такива“? И изобщо за кого питате? — обърна се към нея Стиърфорд.
— Думата ми е за този вид хора. Наистина ли са животни и грубияни и съвсем различни от нас? Така бих желала да знам това!
— Без съмнение между нас и тях има известна разлика — каза равнодушно Стиърфорд. Предполага се, че те не са така чувствителни като нас. Не се засягат и обиждат така лесно, а освен това са и много добродетелни. Най-малкото така казват някои и предполагам, че са прави. Обаче не са много изтънчени и трябва да бъдат благодарни, че чувствата им се нараняват също така мъчно, както и грубата им дебела кожа.
— О, така ли! — възкликна мис Дартъл. — Едва ли нещо ми е правило по-голямо удоволствие от тези ваши думи. Толкова е утешително да знае човек, че тези хора не чувствуват много дълбоко страданията си! Понякога съм бивала така загрижена за тях! Отсега нататък обаче няма да ме занимават. Човек се учи, докато е жив. Признавам си, че имах известни съмнения, но сега вече се разпръснаха. По-рано не знаех, обаче сега знам, и това доказва колко е полезно да се пита.
Помислих си, че Стиърфорд бе говорил на шега или само за да подразни мис Дартъл и че, когато тя си излезе, той ще потвърди това. Но когато двамата останахме сами край огъня, той само ме запита какво впечатление ми е направила тя.
— Доста е умна, нали?
— Умна! Устата й прилича на точиларско колело и всичко, което попадне там, тя наостря, също както е изострила и собственото си лице и снага през тези няколко години. Просто се е изтънила от изостряне. Като острие е.
— И какъв особен белег има на устната си! — забелязах аз.
Стиърфорд смръщи лице и помълча малко.
— Всъщност аз направих това — каза той.
— Някаква нещастна случайност ли?
— Не. Тогава бях малко момче и тя така ме ядоса, че хвърлих върху й една тесличка. Многообещаващо ангелче трябва да съм бил тогава!
Страшно съжалих, че съм засегнал такъв деликатен въпрос, но сега вече беше безполезно.
— Както виждаш, тя носи този белег оттогава — каза Стиърфорд — и ще продължава да го носи, докато се успокои в гроба си, ако изобщо има място, където би се успокоила — нещо, в което се съмнявам. Тя е сираче, дъщеря на братовчед на баща ми. Когато и той умря, майка ми, която вече бе овдовяла, я взе у нас, за да не е самичка. Тя си има около две хиляди лири собствени пари и всяка година спестява лихвите, за да увеличи капитала си. Ето ти историята на мис Роза Дартъл.
— И не се съмнявам, че те обича като брат? — казах аз.
— Хм — възкликна Стиърфорд, като се загледа в огъня. — Някои сестри не обичат много братята си, а някои… Но както и да е, Копърфийлд! Хайде да пием наздравица за полските маргаритки в твоя чест и за момините сълзи, които ни сеят, ни жънат — в моя. Срам за мен! — Горчивата усмивка, засенчила лицето му, изчезна при тези весело изречени думи и той отново стана сърдечен и очарователен както винаги.
Когато пиехме чай, не можех да се удържа да не гледам белега с някакво болезнено любопитство. Скоро забелязах, че той беше най-чувствителната част на лицето й и че, когато тя побледняваше, белегът пръв се променяше и заприличваше на тънка оловна ивица, показваща се с цялата си дължина подобно на следа от симпатично мастило, доближена до огън. Тя се спречка малко със Стиърфорд при игра на табла и когато ми се стори за миг, че бе изпаднала в ярост, белегът изскочи като някакво старинно писание на стена.
Никак не се учудих, като виждах колко предана бе мисис Стиърфорд към сина си. Тя сякаш не беше в състояние да мисли или говори за друго нещо. Първо ми показа портрета му като малко дете в едно медальонче заедно с къдрици от косата му, сетне ми го показа като ученик, какъвто го бях видял за първи път, а освен това постоянно носеше в себе си портрета му, какъвто беше той сега. Всичките писма които й бе писал, тя пазеше в едно писалище до стола си край камината и дори искаше да ми ги прочете, а и аз с удоволствие бих ги чул, ако синът й не бе я помолил да не върши това.