В стаята ми гореше огън, а завесите на прозорците и край леглото бяха спуснати и това придаваше голяма уютност на цялата обстановка. Седнах в едно кресло край камината, за да се отдам още по-пълно на щастието си. Бях се унесъл в радостните си мисли, когато видях образът на мис Дартъл да ме гледа с жадни очи от един портрет над камината.
Сходството с оригинала беше удивително, поради това погледът й беше действително пронизващ. Художникът не бе нарисувал белега, обаче аз го виждах. Той ту се мяркаше само върху горната устна, където го бях забелязал през време на обеда, ту се показваше с цялата си дължина, както бе оставила следите си тесличката и какъвто бивате, когато мис Дартъл се разядосаше.
С досада си мислех защо не я бяха сложили другаде, а трябваше да я настанят тъкмо при мене. За да се отърва от нея, се съблякох бързо, изгасих светлината и се мушнах в леглото. Но докато заспивах, си представях, че погледът й казва: „Наистина ли е така? Тъй бих искала да знам.“ И когато през нощта се събудих, открих, че в сънищата си питам най-различни хора дали наистина е така, без самичък да знам какво точно искам да разбера.
XXI ГЛАВА
МАЛКАТА ЕМИЛИЯ
В този дом имаше един слуга, който, както разбрах, беше постъпил на служба при Стиърфорд, когато влязъл в университета. Слугата представляваше самата благопристойност. Просто ми се струваше, че едва ли е съществувал друг човек на тази длъжност с по-благопристоен вид. Беше много спокоен, мълчалив, почтителен, движеше се безшумно, винаги се явяваше, когато трябва и никога, когато нямаше нужда от него. Най-главното му достойнство обаче беше внушителният му вид. Имаше неподвижно лице, вратът му беше някак си вцепенен, главата гладка, а косата ниско остригана, освен отстрани, където образуваше бакенбарди. Приказваше много меко и притежаваше особения навик да произнася буквата „с“ така ясно, че изглеждаше да я употребява по-често от другите хора. Ако носът му бе обърнат наопаки, той пак би съумял да изглежда внушителен и благопристоен. Беше си създал атмосфера от благопристойност, в която се движеше с непоколебима увереност. Толкова бе благопристоен, че беше невъзможно да бъде обвинен в нещо нередно. Имаше толкова внушителен вид, че никому не би хрумнало да го облече в ливрея. Да му се възложи някаква унизителна работа, значеше да се нанесе незаслужена обида на един наистина благопристоен човек. Забелязах, че прислужничките в този дом прекрасно съзнаваха това негово качество и винаги сами вършеха черната работа, докато той четеше вестника край кухненския огън. Никога не бях виждал по-сдържан човек. Но с това свое качество, както и с всички останали, той само изглеждаше още по-благопристоен. Дори и обстоятелството, че никой не знаеше кръщелното му име, беше част от благопристойността му. Никой не можеше да има нещо против фамилното му име, което беше Лимитър. Питър можеше да бъде обесен, а Том изпратен на заточение, обаче Лимитър си оставаше безукорно благопристоен.
Може би това се дължеше на самото естество на благопристойността като абстрактно качество, обаче в присъствието на този човек се чувствувах особено млад. Колко възрастен беше самият той, не можах да отгатна. И това пак беше резултат на същото негово качество. На преизпълненото му с чувство за собствено достойнство лице можеха спокойно да се дадат както тридесет, така и петдесет години.
На сутринта Литимър се появи в стаята ми още докато бях в постелята. Беше дошъл да ми донесе ужасната за мен вода за бръснене, както и да ми разопакова нещата. Когато отдръпнах завесите и го погледнах, видях, че той изглежда благопристоен както винаги, без да бъде повлиян от източния януарски вятър, като дори при дишането му не се образуваше пара. Застанал в първата танцова позиция, той държеше отляво и отдясно обувките ми и издухваше невидими прашинки от жакета ми, който бе положил върху стола като бебе.
Поздравих го с добро утро и го попитах колко е часът. Той извади от джоба си най-благопристойния часовник, който някога съм виждал, попречи с палеца си на пружината да се отвори докрай, погледна циферблата по такъв начин, сякаш часовникът бе някаква стрида-оракул, и каза, че ако ми е угодно, часът е осем и половина.
— Мистър Стиърфорд ще бъде доволен да узнае как сте си отпочинали, сър.
— Благодаря, много добре — отвърнах аз. — Как е мистър Стиърфорд?
— Благодаря, сър, мистър Стиърфорд е доста добре. — Това беше друга негова особеност — не употребяваше превъзходните степени на прилагателните. Винаги се придържаше към златната среда.